Гълъб преобръща представите ни в Народния

В кухнята двама души водят монолог. Това не е терминологична грешка, така режисьорът Деси Шпатова интерпретира новелата "Гълъбът" от Патрик Зюскинд (навремето пак в "Иван Вазов" Пламен Марков постави "Контрабасът" от същия автор; моноспектакълът с участието на Валентин Ганев има до момента над 160 представления).
Става дума за най-новото заглавие, което Народният театър преди дни включи в репертоара си. "Когато го сполетяла историята с гълъба, Джонатан бил около петдесетгодишен..." - започва спектакълът, а зрителите на свой ред биват сполетени от история без никакво действие в нея, но връхлитаща ги като ураган. Последното са думи на самата Деси Шпатова и ако това е личното й усещане за текста на Зюскинд, определено успява да го предаде и на публиката. Как го постига? На първо място с ексцентричното, но оказва се с голям ефект, решение да "обрече" единия от двамата герои на абсолютно безмълвие. Факт е, че Тя не обелва нито дума през цялото време, докато трае спектакълът. Е, на толкова изразително говорещо мълчание едва ли щяхме да се насладим, ако ролята не се изпълняваше от актриса като Снежина Петрова. Мимиките, жестикулациите, движението на тялото й в отделните сцени говорят по-убедително от артикулираното слово. Коректив на тази немота - разбирана във всякакъв смисъл - е нескончаемият монолог на Джонатан (Той), в чийто образ достойно се превъплъщава актьорът Владимир Пенев. В никакъв случай обаче зрителят не бива да остава с впечатлението, че пиесата е статична и залитаща към схоластични умувания. Нищо подобно. Впрочем, адмирации заслужава и Венелин Шурелов за сценографското си решение да оформи камерното пространство на Народния като модерна, и то действаща на пълни обороти, кухня. В нея Тя бели ябълки, кълца салата, бърка по сутиен тесто и мята палачинки, пука балони с кухненския нож, докато той... той през цялото време настоява да бъде чут, да си разкаже своята история за гълъба и за коридора, пълен със зелени курешки и пера. История за страховете човешки, за невъзможността да превъзмогнем собствената си природа на социални животни, за диалозите, които си мислим, че водим - вкъщи, в службата, между приятели, но често не чуваме и самите себе си.
На зрителите, които влизат в театъра и очакват от режисьора да им предъвче историята, подходът на Шпатова едва ли ще се понрави. Той разчита повече на вътрешния ни глас, на една по-изострена сетивност. А другото, както вече се каза, са перушина и курешки.