Пазарът трябва да има по-сериозно участие в киноиндустрията у нас

15 Август, 2009 - 07:12 - Вестник "Сега" - електронно издание

Стефан Китанов е роден през 1961 г. в София. Завършва "Финанси и кредит" във ВИИ "Карл Маркс", а през 1991 г. и "Кинознание" в НАТФИЗ. През 1993-1994 г. специализира в Лестър, Англия. Бил е директор на Дома на киното, София. После основава продуцентските компании "РФФ Интернешънъл" и "Арт Фест" и организира "Мюзик филм фест", "София мюзик&филм фест" и международния филмов фестивал "София филм фест". Той е асоцииран продуцент на британските филми "Англия, моя Англия" и "Странната история на Делфина Потоцка или Мистерията на Шопен" на Тони Палмър и продуцент на филмите "Страсти по Леа", "Рапсодия в бяло", "А днес накъде", "Гуча" на Душан Милич, "Ритуалът", "Хляб над оградата" и "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". Китанов е бил член на жури във Венеция, Кан, Карлови Вари, Москва, Висбаден. От 2003 г. е член на Европейската филмова академия.

- Доколко внушително звучи да си филмов продуцент в България?
- Почти всички филми от 1993 г. насам са направени от продуценти и това е нормалната световна практика. През 1991 г. се създаде Националният филмов център и оттогава средствата за правене на кино започнаха да се предоставят на филмови продуценти, които организират целия филмов процес. Така се правят наши филми извън БНТ. Там има изпълнителни продуценти, а основният продуцент е самата телевизия.
- Кой е по-успешният вариант - да си продуцент на държавната телевизия или на частна продукция?
- Според мен - частният продуцент, защото така той носи по-голяма отговорност. Но случаите на мажоритарна продукция на БНТ, която е копродукция и се реализира от частен продуцент, са малко. Такъв пример бе "Рапсодия в бяло".
- Но той като че ли мина под сурдинка?
- Той беше нискобюджетен и се разпространяваше в България само с едно филмово копие и не можахме "да залеем" кината у нас. Тогава нямаше закон за киното и нямаше средства за дистрибуция, каквито се дават в момента. Но филмът е много качествен и спечели доста награди на големи фестивали извън България.
- Продава ли се българското кино в днешния му вид?
- Ако говорим за успехи по фестивали, то в последните години те се увеличават. От 2002 г. на "София филм фест" представяме новото българско кино на гостуващи фестивални директори. Идват директори и програматори от най-големите фестивали - Кан, Берлин, Венеция, Карлови Вари, Москва, Пусан, Солун, Сараево и още над 15 фестивала. Тези хора започнаха да гледат българско кино и да го канят на своите фестивали. Постепенно българските филми отново започнаха да излизат по света и да получават награди. Това е една възходяща градация, която има своята кулминация с "Дзифт", "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" и "Източни пиеси". Това са най-горещите заглавия в последните две години. От предишните пък това са "Разследване" на Иглика Трифонова, "Маймуни през зимата" на Невена Андонова, "Обърната елха" на Иван Черкелов и Васко Живков, "Шивачки" на Людмил Тодоров, "Пазачът на мъртвите" на Илиан Симеонов, "Лейди Зи" на Георги Дюлгеров, "Откраднати очи" на Радослав Спасов...
- Има ли покритие обаче между успех на фестивал и търговски успех?
- Много рядко. Много рядък е шансът българското кино да се продава навън. И в това отношение голямото изключение е "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". Това е големият търговски пробив на българското кино - говорим за последните 20-години. До момента филмът е продаден в 16 страни, което вече е рекорд. До края на годината те ще надхвърлят 20. Следващият филм по продажби е "Писмо до Америка". Той има продажби в 14 страни, доколкото съм запознат. Но уникалното при "Светът е голям..." е, че всички продажби досега са за киноразпространение. Тук не говорим за видео и телевизия, които идват след това. Във Франция и Германия дори филмът ще бъде пуснат с над 25 копия по кината. "Дзифт" също има няколко продажби. Според мен филмът, който тепърва ще се реализира, е "Източни пиеси" на Камен Калев след огромния му успех в Кан.
- Кой е по-успешният вариант - една копродукция или един изцяло национален филм?
- Няма рецепта. Един добър филм може да бъде както копродукция, така и национален, може да бъде както нискобюджетен, така и високобюджетен. Но има филми, които не могат да не бъдат копродукции. Пак ще си послужа със "Светът е голям...". Ако филмът беше изцяло български, ние нямаше да можем да го направим, защото нямаше да бъдем автентични. Трябваше много да внимаваме, за да убедим зрителя, че тази история, която е написана като роман, е реална, че може да се случи на екран и да бъде един изживян живот. Това изискваше снимки в няколко държави, един интернационален творчески и технически екип и финансиране от близо 10 национални и паневропейски фонда... Но ето пък "Дзифт" на Явор Гърдев е изцяло българска продукция и това не му пречи да е един много успешен филм.
- Има обаче един стар спор сред кинаджиите. Едни твърдят, че трябва да се отворим към света, а други - че трябва да държим на националното и на традициите си. Кое е по-вярното?
- Най-вярното е да разказваме наши истории по универсален начин, така че те да бъдат разбираеми за зрителите по цял свят. Това е много рядко постижимо, защото в стремежа да бъдем национално идентични в повечето случаи оставаме регионални. А ако бъдем прекалено отворени и се стараем да се харесваме на всички, започваме да губим корена. Голямото постижение е да направиш универсалното. Не много филми го постигат, но тези от нашите, които се харесват по света, успяват.
- Да, но хората в киносалоните у нас непрекъснато намаляват, намаляват и приходите. Затова ви питам има ли общ език съвременното българско кино със зрителя?
- В края на 90-те и първите години след 2000 г. бяхме постигнали отчайващи резултати. Имаше филми, и продължава да има, които не могат да съберат 1000 зрители. Нормалната практика беше българските филми да стигат до 3-4 хиляди зрители с малки изключения. Рекордът доскоро държеше "Мила от Марс", който направи бум с неговите близо 21 хил. зрители.
- Добре, но "Хан Аспарух" го гледаха над 3 млн...
- Несравними са тези неща. Говорим за друга епоха. "Бунтът на L.", "Откраднати очи", "Летете с Росинант" и "Време за мъже" имат 10-12 хил. зрители. От двете големи изключения на първо място е "Дзифт" с 36 хил. зрители и на второ - "Светът е голям..." с 23 хил. засега. Другият филм е "Прогноза", който има над 12 хил. зрители. Вече има три филма, създадени общо взето в една година, които имат доста приличен сбор. "Светът е голям" пък продължава да е на голям екран вече 10 месеца и да е в Топ 20, където стои 37 седмици.
- От тия цифри можем ли да съдим дали българинът обича филмите си?
- Българинът обича филмите си, но авторите им трябва да се научат да търсят зрителите и да говорят на техния език. Това не означава да се принизяват като естетика и изказ. Част от филмите, които споменах, доказаха, че когато искат, авторите могат да намерят зрителя. Нашата киноиндустрия трябва да се преориентира, за да може пазарът, доколкото има такъв в България, да има по-сериозен процент на българско участие. В много европейски държави националните филми имат водещ боксофис. А това у нас не се случва и с общи усилия трябва да го променим.
- Отношенията на родното кино към Кан и "Оскар" като на бедния към богатия роднина ли са?
- Както Кан, така и "Оскар"-ите са резултат от процес. Това не е просто да направиш един добър филм. Ако този добър филм не е поставен в контекст, той ще увисне. А контекст означава да имаш индустрия със своите устойчиви финансови механизми, която да е разпознаваема, да имаш филмова продукция, която да се промотира адекватно на най-важните филмови пазари като Кан и Берлин, да имаш професионалисти с доказан имидж във филмовия свят, фестивал, който е ценен. Но също така филмът, който е номиниран и в конкурс, да е разпознат от световен дистрибутор, който да го лансира мощно. Филм от малка държава като България, който няма такъв дистрибутор, е почти невъзможно да попадне в конкурсната програма на Кан. Защото в Кан, Берлин и Венеция именно големите дистрибутори лансират филмите. За "Оскар"-ите нещата не са точно така, но пак трябва да има една голяма фирма, която да направи ПР кампания.
- Значи един Емир Кустурица в български вариант е немислим.
- Не бих казал. Аз съм убеден, че рано или късно ще имаме филм в конкурсната програма в Кан. Защо пък не и на "Оскар"-ите. Там винаги има по някое екзотично заглавие.

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010