Повечето българи може и да не знаят, че най-западната страна на континента е Португалия, но и само единици сред португалците , като Жозе Дорао Барозу, са информирани, че България е „най-европейската” страна в ЕС. Защото именно българите са най-големите евроентусиасти в организацията.
Иронията в сравняването на несравними взаимни недоразумения е в това, че Португалия не е най-представителна за понятието европейски Запад, още по-малко пък България е единица мярка за европеизъм. А още по - голяма става кашата тук, когато отчетем следното противоречие: българите, които според статистиките на Евробарометър са доволни да бъдат в ЕС повече от всички останали граждани на съюза, не се канят да счупят рекордите по избирателна активност на гласуването, което ще изпрати български представители в Европейския парламент.
Дори напротив, очаква се тук активността да е под средната за ЕС –някъде около 35 на сто. В същото време малко повече от 44 процента от анкетираните декларират, че смятат евроизборите за важни за България. Важна за България, но не и за българите? Май излиза, че българите не възприемат държавата си като своя.
Едно от обясненията за тази очаквана относителна пасивност, която контрастира с позитивните нагласи на обществото към членството на България, е в разбирането, че на практика гласуваме на първи тур на изборите за национален парламент и че „истинските избори” всъщност ще се състоят след месец. Защо да се хабим тогава, си казват мнозина тук?
Значението на българското представителство в европейския законодателен орган е мъглява величина. Бъркотията става още по-голяма от факта, че българските граждани вярват повече на Брюксел, отколкото на София. Нещо повече, контролът на Брюксел върху дейността на правителството тук се схваща от мнозинството българи като единствения реален механизъм за контрол върху безконтролните ни управници, които нямат страх нито от медии, нито от опозиция, нито от правосъдие и правораздаване. Стряскат се единствено от европейските санкции, които спират потоци от милиони евро към ведомствата в София за разпределение и …лично облагодетелстване на онези, които имат достъп до тях.
Истината е, че кръгът от противоречия между позитивните нагласи по отношение на ЕС и очакваната пасивност на изборите за европарламент се затваря пак заради недоверието към механизма за правене на политика тук: на евроизборите са издигнати и отиват кандидати на същите партии, които имат доверието на партийните си централи, но не и обществото, което трябва да избира между дискредитираното управление и слабата опозиционна алтернатива.
Имам подозрение обаче, че истинският мотив за скептицизма към гласуването специално на евроизборите е отново прословутата бедност, майка на всички грехове. Тя няма как да не роди и завист с въпроса : „ защо да ходя да гласувам, за да изпратя в Страсбург някого, който ще получава десетки пъти по- голяма заплата от мен в размер на невероятните за най-бедната държава в ЕС 7412 евро на месец”!?
Какво да се прави? Този въпрос ни е познат от комунистическото промиване на мозъците ни с постулатите на Ленин ( и неговия предшественик Чернишевски). Ами тогава да се възползваме от „познанията си” и да приложим още един ленинов завет, които ни втълпяваха като мъдрост от най –висша инстанция: „крачка напред, две назад”.
Напред към повишаване на икономическата ефективност и жизнения стандарт, за да не се върнем две крачки назад и да си отгледаме преждевременен евроскептицизъм. Той е луксозна стока за обществена употреба в страни, които имат самочувствието, че могат и сами да се справят с предизвикателствата на конкуренцията в глобализиращия се свят. Само когато го постигнем еврооптимистите у нас ще могат да си отдъхнат и да кажат, че високите очаквания към европейското ни членство не са просто консуматорски блян, а основателно изискване на равнопоставен партньор.

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010