ПРЕКЛОНЕНАТА ГЛАВ(Н)НИЦА

14 Май, 2019 - 08:16 - Иво Инджев

 
Имаме си български тост “ така да сме, когато сме най-зле”. Лошото е, че сме най-зле и по най-важния обобщаваш качеството ни на живот показател чрез това кога ни навестява смъртта.  
Хората не си отиват рано от хубаво. Ако не броим материално задоволените хора между нас, за които се предполага, че живеят добре по тази причина, но системно прекаляват с прекомерно нездравословно ядене, пиене и пушене и за които епикурейското “един път се живее” е саморазрушителна балканска житейска черта. 
По данни на Националния статистически институт за периода 2016-2018 г. средната възраст, на която умират българите е с почти 10 години по-кратка от тази на водещите по този показател държави в ЕС, като Испания и Италия. А уж като тях сме една южноевропейска страна, благословена с подобен на техния климат и природа, която и ние, и чужденците основателно намираме за прекрасна. 
Явно проблемът не е в климата, природата и изобщо в даденостите, които на теория би трябвало да направят пребиваването ни на този свят приблизително еднакво добър и дълъг колкото на съседите ни по континент при сравнително еднакви природни дадености с тях.
Едва ли има еднозначен отговор на въпроса защо това е така и защо пак ние сме на дъното на тази негативна европейска класация. Но едно е ясно от пръв поглед: след като не красивата и разнообразна природа, на каквато се радваме, предопределя здравето ни, значи има нещо сбъркано по линия на човешкия фактор и социалното отражение на неговата (не)способност да се пребори за по-висок жизнен стандарт по примера на себеподобните ни. 
И друг път е ставало дума, но в този контекст не пречи да се повторя. Не е срамно на се вгледаш как го правят другите и да им подражаваш, когато е за добро. Парадоксално на пръв поглед, но изоставането на една нация я поставя в положението да догонва с предимството да избере най-добрия модел за подражание без да започва от нулата в търсенето на истината. 
Не случайно Иван Вазов е възкликнал ( през 1883 г., две години преди Съединението) “ Стресни се, племе закъсняло”. Не робско, не друго, а именно “закъсняло”, заспало в дълга хибернация племе, докато други европейски племена са преминали през своя ренесанс и в общението си помежду си са създали образеца на съвременната европейската цивилизация, поставяща в центъра на своето внимание човека в неговата индивидуалност, но и в ролята му на загрижено за общите цели същество. 
Може някому да е втръснало да му навират този паралел пред очите, но феноменалния скок в развитието на повечето държави от Югоизточна Азия през последния половин век ( че и доста повече назад във времето в случая с Япония и индустриалната й революция от края на 19 век) се дължи именно на подражателството без комплекси, че това им отнема националната идентичност. Но тук едни “патриоти” са се запънали с егоистичната цел да печелят политически дивиденти от изолационистките си проповеди и непрекъснато внушават обратното.
Вместо да се европеизираме повече в следването на добрите примери, тук се отдаваме на самозатварянето в стереотипите на “традициите” , които лошите европейци искали да ни отнемат. Набедените европейци дори и не подозират в какво ги подозираме. Защото е абсурдно да им вменяваме вина за нашите комплекси.
Старомодното напоследък става модно. Вижте само вълната от носталгия по добрия стар “соц” с неговия бит, който нахлу в рекламния бизнес в карикатурен вид. Тъкмо нищетата на социалистическото потребителско всекидневие олицетворяваше провала на комунистическата държава, но в днешно време този факт е изкривен до неузнаваемост и дори е издигнат на пиедестал под формата на умиление от “доброто старо време”. 
  Консервирането на храна за лична консумация в годините на социалистическия продуктов недоимък се пренесе във философията на съвременната българска политика по същата логика, която настояваше  да си пазим в мазето нашето си лично имане от буркани с цел да преживеем зимата. Голямо “консервиране” пада в днешното българско политическо мазе. Докато я докарахме дотам Папата да дойде от Рим и да ни каже, че иде зимата на нашето демографско стопяване.
Корените на явлението са стари. Губят се в годините на българското родово-общинно съществуване в рамките на Османската империя, когато заможните българи са си строили къщи с дувари като крепости и са оцелявали векове в тях, произвеждайки сами почти всичко, необходимо за продължителното оцеляване на домочадието и поколението в условията на вековната обсада от страна на чуждоземците. Българските християнски “роби” наистина са робували, но не на владетелите си ( макар и като втора класа население спрямо мюсюлманите), а на материалната принуда да се борят за собственото си добруване без грижа за колективния интерес в една държава, която им е била чужда. Докато не дошъл моментът да поискат нещо повече от това, наричан възраждане, когато ограденото с дуварите пространство им е отесняло.
Най-лесно е да се обвини държавата и няма да е без основание. Но обвиняващите обикновено са сред тези, които не се напъват да спортуват ( и по този показател сме на последно място в ЕС), да живеят и се хранят умерено и да се ограничават в лакомията. Тъкмо най-бедните са най-затлъстели в богатите държави и ние илюстрираме този феномен на национално ниво в европейското ни семейство. 
Поразително е през днешния 21 век желанието на много българи да се върнат към идеала на самозатварянето зад крепостните стени на личното добруване с цената на всичко, включително чрез нарушаването на законите. Това се вижда най-ясно от поведението на овластените политици и техните уж опозиционни критици. Но те нямаше така самоуверено да си разиграват коня шарколия и прескачат с него портата на закона, ако нямаше масова търпимост към подобно поведение по отношение на комшията и на себе си най-вече. 
Племето ни закъсняло не се стряска лесно от изоставането спрямо напредналите европейски народи. Пък и в новия век му намериха вожд да му мисли за общите работи – първо беше един цар, след това му сложиха начело неговия пъдар.Племето закъсняло не го е закъсало чак толкова ( по официални данни доходите растат, а ножицата между бедни и свръхбогати леко се затваря напоследък), но изплаща кредит “минало” с преклонена глав(н)ица. 
Иронията по този повод не е от днес и не кой да е, а самият Иван Вазов се е произнесъл с горчива насмешка по въпроса в стихотворението си „Средството да нямаш врагове“:
„Преклонената главичка
остра сабя не сече“ –
тази истина едничка
кой би смял да отрече?
Както всички умни хора,
аз не ритам тръна бос,
с големците се не бора
и им ставам сявга мост.
На богатий шапка клата
и на силний казвам: да!
И затуй ми е душата
мирна, весела всегда.
Сè е харно за челяка
да е скромен и разбран:
не пречупва се гръбнака
от един учтив метан.
За начàла, убежденья
в препирня не влазам аз,
нито ме е много еня
кой що мисли тоя час.
Що е бяло, черно, сиво,
аз не знам – не ща да знам,
и готов съм услужливо
право всекиму да дам.
Интереса си обаче
нивга ази не презрях
и със силните най-паче
винаги съгласен бях.
Туй завидно положенье
аз дължа на тоз си нрав;
често тегля униженье,
но пък пътят ми е прав.
Завчерà една плесница
аз изядох напримèр
от един простак – бъбрица.
Ах! Какъв постъпък чер!
Що вий мислите, че сторих?
Че предложих там дуел?
Не, аз хитро се престорих,
нищо че не съм видèл.
По туй светът има право
тих човек да ме зове
и уверен съм на здраво,
че аз нямам врагове.
(1882)
Share on FacebookShare on Facebook

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010