Продължават личните нападки на русофилското “светило” по всички въпроси на историята проф. Нина Дюлгерова, обсебена явно от моя милост ( и Александър Йорданов) като свой основен опонент, когото в същото време отрича по начин, недостоен за персона, претендираща за академично “превъзходство” .
Обявих, че ще съдя Дюлгерова за клеветата й от 7 март т.г. във в. “Труд”, че съм платен журналист, на когото трябва да бъде забранена “свободната журналистика. Но тя продължава да ме кълве. Този път тя пропуска да повтори точно тази клевета, осъзнавайки вероятно, че няма как да докаже в съда своята лъжа. Но вместо да се извини, продължава да ме кълне, давайки заден ход поне по въпроса, че “всеки може да говори на исторически теми” ( от нея да мине, след като оплю на 3 март в БНТ книгата ми “Измамата “Сан Стефано” без я е чела):
Пред в. “Дума” Дюлгерова занаятчийски се заяжда ( и продължава да не знае, че всъщност съм завършил история, но какво значение има това за “великите инквизитори”, за които земята е плоска и изобщо не се върти):
 
“…бих искала да знам дали преди русофобските изяви на Иво Инджев или на Александър Йорданов сте чели нещо от тях на исторически теми? Всеки може да говори на исторически теми. Проблемът е в това, че, за да станеш професионалист, трябва преди това да си се ровил в архивите и то дълго време. Добре е да си завършил история, тъй като това е занаят.  И тогава  да изминеш дългия път за преоткриването си, което е свързано с документите и с анализите им. А да се говори с извадени оттук оттам факти и цитати, без връзка най-малкото с историческия контекст на процесите, в които се осъществява дадено събитие, си е просто обслужване на една зададена политика. Някои така са свикнали. Всяка държава контролира процесите, и то обикновено  задкулисно. Освен това, този контрол е свързан със смяната не на системите, а на господарите.  https://duma.bg/prof-nina-dyulgerova-zapadat-vinagi-reshava-svoite-problemi-za-smetka-na-iztoka-n187198
Резултатът от тъпите обобщения на остриетата на русофилщината срещу моя скромност е комплиментарен. На среща между гимназисти с 50 учители по история, състояла се вчера в “Сан Стефано плаза” на ул. “Сан Стефано”  в София, на въпроса кои са най-големите “русофоби” в българската история една ученичка проверила в интернет и тържествено заявила: “Захари Стоянов и Иво Инджев”.
Не съм заслужил да се  меря с колоса, на когато дължим увековечаването на спомена за българските въстания. Но си заслужава да призная, че честта да бъда поставян редом с него дължа на усилията на Дюлгерова и подобията й. Споделям и отговора на Захари Стоянов: “аз не съм русофоб, аз съм тиранофоб”. 
За щастие в България има и автентично български историци. Някои от тях, като проф Пламен Цветков, починаха. Други, като Янко Гочев, биват държани далеч от медийните трибуни. Но ето още един пробив в плътната  кръгова отбрана на русофилщината, доминираща и днес в българската историческа наука, който ни поднася  Вени Марковски в своя блог ( без да е историк, каква “наглост” , според Дюлгерова и компания). Направил е интервю с проф. д.и.н. Милко Палангурски ( на снимката), с което е засрамил отсъстващия от този терен българските журналисти по темите, които са акцент в “Измамата “Сан Стефано” за ужас на “професионалистите” ( в поддържането на русофилския прочит на българската история).

 
 
 
 
 
Ето няколко акцента от интервюто с него:
…свободна България е рожба точно на разрешението и контрола на “лошата” Европа, за да не се превърнем в обикновена руска провинция и плацдарм за война срещу Цариград
…разделението на България още на Цариградската конференция е предложено от руските дипломати и никъде, никога по време на подготовката на войната не се отмятат, както не се отмятат от тази си позиция и на Берлинския договор. И така Игнатиев става “българският закрилник”, макар да обяснява на царя, че българите няма откъде да знаят, какво е обещавала руската империя и затова трябва да се подпише Санстефанския договор. Това е една гениална идея, относно руското влияние и действително е така, защото до ден днешен това е основният коз на проруските сили в България.
На Берлинския договор българският въпрос е практически решен предварително със споразумението в Лондон ( между англия и Русия – бел. ИИ). Австрийският вариант е по-добър за нас, те ни дават излаз на Бяло море, но Русия иска да укрепи Сърбия като противовес на бъдеща Австрийска инвазия по Вардар и затова се съгласява с английския вариант, който изисква изтласкване на България от южното море. 
Важното е, че България се появява не като руско-турска договореност, а като общоевропейски проект, както е на Цариградската конференция. Това ни гарантира поне териториите от Берлинския договор и това е един от мотивите за връщането на Южна Добруджа. “Не сме се събрали да обсъждаме щастието на Българите, а мирът” или нещо такова, беше казал Бисмарк. Ние сме страничен продукт, на руско-турския сблъсък за Цариград, но облагороден с европейска визия за да не се допусне доминация на нова империя над Проливите.
Българската войска е разглеждана ( от Русия – бел. ИИ) като ударна сила срещу Османската империя,под руско командване, за изпълнение на руските цели, а не като национален елемент и това води до конфликта ( с изтеглянето на руските офицери от състава на младата българска армия след Съединението от 1885 г. – бел. ИИ).
За благодарността ( към Русия – бел. ИИ), както казва Захари Стоянов, обикновено е изстудена със с тежки златни монети. Руските власти са запознати добре с българските нрави и затова когато питат император Александър III, как да действат в България, той лаконично казва: “Бих заложил на парите” ( императорът дава този отровен съвет на своя външен министър Гирс и това се превръща във фатална за проядената от руски подкупи нова България практика, довела до улесняване на съветската окупация през 1944 г.- бел. ИИ).”
Цялото интервю: https://blog.veni.com/?p=5494
Share on FacebookShare on Facebook

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010