“Патриотични игри” в нашистка вер(е)сия

11 Януари, 2019 - 13:20 - Иво Инджев

Спомняте ли си митинга на “Атака” от 15 декември 2015 г., предвождан ( разбира се!) от Сидеров ( на снимката по-долу)? Русия и Турция бяха скарани от три седмици заради сваления на 24 ноември руски самолет от турски изтребител и руската пета колона беше активирана да демонстрира солидарността си с Москва.
resize_on_the_fly.php
 
 
 
 
“Хора от цялата страна се обявиха срещу идването на ( премиера на Турция – бел. ИИ) Ахмет Давутоглу в България. Протестиращите разпънаха български и руски знамена. Те издигнаха плакати с надписи “Турция обяви война на Русия, на чия страна сме ние?”.https://dariknews.bg/novini/bylgariia/stotici-atakisti-na-shestvie-sreshtu-poseshtenieto-na-davutoglu-snimkivideo-1536829
Е, въпросът за това на чия страна е Сидеров, беше коригиран днес в негово публично изказване, в което за пръв път слага знак на равенство между Москва и Анкара. Пледира да не бъдем на тяхна страна. 
След като в навечерието на 2019-та се разграничи от Борисов в своята партийна телевизия “Алфа” и “разкри” , че причината за създаването на ГЕРБ била да спрат възхода на “Атака”, сега Сидеров се разграничава и от себе си. 
Разбираемо е малцина да си спомнят споменатия митинг заради факта, че той с нищо не беше по-различен от предишните манифестации на атакистката любов по рождение към Кремъл. Пишещият тук обаче си го спомня много добре защото на този ден на два пъти стана обект на улична агресия в центъра на столицата от страна на превъзбудени путинофили. В единият от случаите моя милост беше заплашен на практика с убийство на метри от официалния вход на Министерството на отбраната – не от цигани, както се досещате. http://ivo.bg/2015/12/16/путаницата-в-путинистките-глави/
Този спомен ме връща към все така горещата тема около побоя край село Войводиново. Изпреварвайки въпроса на предубедените читатели отговарям: да, на страната на бития съм. Както обикновено. Но не защото е бледолик като мен, нито заради факта, че се оказа военен ( което двама роми не са могли да знаят при положение, че не е носел униформа ). Пострадал е и това обстоятелство е достатъчна причина да съм на негова страна без да се интересувам от професията, произхода и етническата му принадлежност. Но това не решава автоматично казуса с причинно-следствената връзка. 
Щях да симпатизирам на младежите, ако пострадалите бяха те и по това щях да се различавам от зовящите сега за линч хора, които пък щяха да злорадстват, че двамината са си получили заслуженото за “циганската наглост” ( по Каракачанов). Но и в този случай пак щях да питам първо каква е причината за боя и кой все пак е инициаторът за него. 
Дали бившият командос е спрял колата си, пристъпил е спокойно навън и просто е казал “момчета, пресичате неправилно”?  Или е казал ( и направил ) нещо друго? До момента ни съобщават единствено версията, че двамата братя нямат видими следи от нанесени травми и по този начин се подклажда версията, че са нанесли побоя без причина.
Въпросът кой е започнал пръв, без това непременно да е довело до травми, никак не е маловажен. Питайте юристите. Аз съм питал и много внимавам, когато ме провокират. Защото не само ще направят с главата ми онова, с което ме заплашват на улицата, но и ще се окажа виновен като инициатор, ако не мога да докажа обратното. Онзи, който налита на бой на улицата няма проблем да излъже в съда, че е бил предизвикан и е действал в ситуация на самоотбрана. 
Дали е такъв и случаят във Войводино не мога да знам, но държа да знам истината, преди да произнасям присъда ( и за отмъщение да събарям сякаш по чудо изникнали като резултат от това незаконни постройки, обитавани от съвсем други лица) – за разлика от призоваващите към линч на обявените за виновници от тях, без съдът да се е произнесъл по решаващия въпрос за вината. 
Разбираем е гневът на колеги на пребития, който е бил изненадан и по тази причина не успял да се защити, според тях. Ами ако бяха извадили оръжие, огнестрелно или хладно, това нямаше ли да е по-голяма изненада, отколкото фактът, че са се разправили брутално с него с голи ръце?
“Войводата” на военното ведомство Каракачанов пръв даде тон за песента “няма да допусна да бият военни докато съм министър на отбраната”. Сега, след като свири сбор, да не се чуди, че откликват бивши генерали, като Шивиков и бивши командоси. Как точно “няма да допусне” не е възможно дори да се предположи. Важно му е обаче не само да се впише в това хоро, но и да го поведе.
Самите военни, какъвто Каракачанов не е,  не са първите, които показват солидарност по професионален признак. Паметен в това отношение е протестът на таксиметровите шофьори от 16 март 2001 г. ( на снимката)
zx860_1038621
 
 
 
 
 
Детето на техен колега беше намерено мъртво в един софийски парк и това беше достатъчно за стотици таксиметрови коли да обградят парламента на митинг, запомнен с обобщаващия вестникарски упрек “България уби дете” ( подхванат същата вечер в “Шоуто на Слави”). Наложи се премиерът Иван Костов да застане пред тях на официалния вход на Народното събрание и да им каже очевидното: че разследването трябва да установи вината.
Къде е Борисов днес? Защо се крие зад своя вицепремиер Каракачанов?
Когато лицата на гнева от едно престъпление се сливат, опровержението на тяхната убеденост по въпроса за вината с по-късна дата като правило не води до извинение. Кой от всичките обвинители би бил представителен да се извини за колективната “грешка” в преценката без доказателства? Така се разви кризата с таксиметровите шофьори през 2001-ва. Би трябвало да е поучително, но явно не е. 
Отгоре на всичко извършителите в случая с побоя край Войводиново са заловени на мига и са в ръцете на правосъдието. Срещу него ли са протестите, които поставят под съмнение неговото бъдещо решение? Ако е така, да заявят ясно, че осъждат по презумпция самото правосъдие. Да се опълчиш на институция, която никак не е безопасна и може да отвърне на всеки индивид с цялата сила на своя институционален арсенал, е по-трудно, май…
На тази шахматна дъска цари очевидно предизборно прегрупиране. Образно казано, този път Каракачанов псува, а Сидеров, имитирайки завистливо Борисов, пасува и дори жертва своя проруски ( троянски) кон с надежда да заблуди офицерите по диагонала, които би трябвало да го държат в шах, демонстрирайки чрез прокуратурата, че евразийските интригите не винаги се посрещат като мило послание и могат да бъдат заклеймявани дори. Публичното разобличаване на арестувания Николай Банев като заговорник, опитвал се да създаде евразийска партия, изглежда е част от това разиграване. 
Апропо, като става дума за варианти и хипотези, не бива да изключваме и следната: прокуратурата разобличи Баневото евразийство защото е конкурентно на Сидеровото и “маймуните” на един клон не бива да стават прекалено много. В края на краищата Сидеров е на власт, защо да не бъде защитен в това качество от конкуренцията по русофилска линия, която му мъти водата?
Само че тази версия не се връзва с днешната крачка назад, направена от Сидеров, който за първи път пледира ясно за равнопоставено дистанциране от Москва и Анкара. Ето това вече ясно говори за желанието му да се измъкна от мишата ниша на безпрекословната любов към Миша, както галено се казва мечката в Русия. 
Ако забелязвате, Сидеров дори се въздържа да се възползва да изригне срещу “циганската престъпност”, както е избухвал не веднъж и без конкретен повод.  Нали се готви за европейски депутат…
На война, като на война ( в де факто предизбрната обстановка) – почти като в “Патриотични игри”. Общото с този американски филм обаче е само в озвучаването му с музикални препратки към съветски композитори като Хачатурян и Шостакович. Филмът, който гледаме сега предизборно, е озвучен от солиста Каракачанов, но е режисиран от Решетников и Макаров. Не дай боже да се включи и Калашников.
Share on FacebookShare on Facebook

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010