Интервюто, което помествам по-долу, е пример за факта, че зад кампанията по възвеличаването на граф Игнатиев, в която вече открито се включи и посланикът на Русия у нас Макаров, се превръща във водеща опорна точка на руската пропаганда в България. Обърната към 19 век, за да компенсира злополучния опит на съветския комунизъм да съветизира напълно България през 20-ти, тази засилваща се вълна е внимателно пресметнат опит на руския империализъм не само да поддържа своето влияние в България, но и да го постави на още по-висок пиедестал. За целта му е нужен герой. Руски имперски герой.
Героизирането на българофоба граф Игнатиев вече преминава границата на обичайното монументално руско нахалство. Разпоредителят с българската съдба е на път да бъде обявен вече за “баща на българската нация”. Това е толкова нагло, че затвърди в мен желаниета да направя повече за разобличаването на този самозван батюшка.
Макар , че за граф Игнатиев е написано не малко- от Захари Стоянов до наши дни (включително и в трилогията ми “Течна дружба”), а историкът Янко Гочев публикува миналата година своя фундаментален труд “Убийството на Васил Левски. Виновниците” , в който граф Игнатиев е посочен като главен съучастник в умъртвяването на Апостола, никой не е разолбичил по-добре граф Игнатиев от …граф Игнатиев.
Руският спекулант Сергей Пинчук, който готви хвалебствена книга за граф Игнатиев като “баща на българската нация”, е цитиран  в български сайт Faktor.bg
да споменава “знамените записки” на граф Игнатиев. Да, те наистина са знаменити. На първо място с това, че в България са издадени през 1986 г. по времето на комунизма от издателство “Отечествен фронт” без издадетелите да си дават сметка, че ще идва краят на съветската ера в България и един ден откровенията на графа могат да изиграят лоша шега на борците за русификация на България, която няма да е вече безсловестно ордие на Москва. И на второ място- знаменита е и тяхната апокрифност в България м (частта им от 1875-1878  г.
Само специалистите у нас са чували за тази книга, но малцина я притежават в превод на български. “Някой” след нейното публикуване се е досетил колко неудобни неща си признава граф Игнатиев на цели 843 страници ( по ирония-само с 20 страници повече от страниците и на разобличителната книга на Янко Гочев, макар и в друг формат и шрифт). Да се намери екземпляр от това рядко, почти неотркиваемо днес издание, което е и рядко самопризнание за истинските цели на руската политика на Балканите, се оказа много трудно. Но след дълги издирвания, държа това доказателство в ръцете си.
Очаквайте продължение на “Течна дружба”, в която ще има и други, изплували наскоро от вековна забрава самопризнания за руската българофобия. А дотогава, запознайте се с руската подготовка за 140 години от края на руско – турската война 1877-1878 г.  догодина, част от която е изковаването на мита за граф Игнатиев като “баща на българската нация”.
П.С. Не вярвам в чудеса, но провокативното интервю по-долу прочетох буквално часове след като се сдобих с рядката изповед на граф Игнатиев. Оставям на въображението на всеки да интерпретира фантастичното съвпадение, довело до моето решение, взето в условията на натрупан нов материал през последните две години след “Течна дружба 3″, да продължа поредицата по наистина актуален повод.
Faktor.bg
Сергей Пинчук*: Граф Игнатиев е баща на българската нация
Кръстоносното знаме винаги е било символ на руската външна политика
Освобождението на българите или налагането на панславизма са били цел на Русия в руско-турската война? Баща на българската нация ли е граф Игнатиев? Защо Русия сравнява Македония с Крим? Защо руската пропаганда издига отново „кръстоносното знаме“ на Балканите? Какво означава новият термин на руската неоимперска политика – „рускокултурно население“?
За всичко това ще разберете, ако внимателно четете „между редовете“ в това интервю с руския историк, политолог, панславист и привърженик на идеята за „Третия Рим“ Сергий Пинчук. Faktor.bg го публикува, защото е нагледен пример за антибългарска пропаганда и промиване на мозъци чрез православие, християнство и славянство.
- Господин Пинчук, разкажете за новата си книга, посветена на освободителната за България Руско-турска война?
– Книгата ми е посветена на граф Игнатиев. Преди много години, заедно с български дипломати посетихме в Украйна древната руска земя при източниците на река Рос, която е дала името на съюза на славянските племена, по-късно на цял народ и държава. Тук в село Крупнодеринци (в Украйна-бел. ред.) е погребан един от най-големите руски дипломати, човекът, който завинаги е съединил съдбата на Русия с България, граф Николай Игнатиев. Ние дойдохме да се поклоним пред праха му.
На надгробния му паметник освен годината на раждането и смъртта му, са изписани и още две: “Пекин 1860″ и “Сан-Стефано 1878″.
През 1878 година завършва поредната руско-турска война, превърнала се за народа на България в освободителна след многовековното робство и моята книга „Граф Игнатиев“ ще излезе за 140 годишнина на това събитие.
- Какво значение има за Вас личността на граф Игнатиев – бащата на българската нация?
–  На 29 години той вече е ръководител на Азиатския департамент (отговарящ за Османската империя, респективно за българските земи)на външно министерство, на 32 е назначен за посланик на Руската империя в Османската империя. В ръцете на Игнатиев, по същество, се оказват всички нишки за управление на руската политика на Изток.
От враговете си от Запада Игнатиев е наричан „бащата на лъжата“, „черната лисица“, „Мефистофел на Изтока“, „лъжливият паша“, като всички негови постъпки са тълкувани само в негативна светлина. Но Игнатиев не е банален авантюрист, въпреки, че блъфира и много често играе ва-банк, той е политически играч до мозъка на костите си. Хазартен играч с нетрадиционен темперамент. Самият той отбелязва в свое писмо (и това на мен лично много ми хареса), че той просто притежава чисто „руска съобразителност, която хората възприемат като хитрост и коварство“.
В Европа на него гледат като на главен представител на войнстващ панславизъм, макар, че на първо място Игнатиев е руски патриот и романтик.
Той се „влюбва“ в идеята за освобождението на българите като истински търсач на приключения. Така се случва, че съдбата на този истинно руски православен човек се свързва със съдбата на българския народ.  Именно на неговото перо принадлежи Санстефанският договор, благодарение на който на картата на Европа се появява България. (Никъде в Санстефанския договор, както впрочем и в манифеста, с който руския император обявява война на Турция не се споменават „българи“, а „християни“, а в текста на договора България е наречена “Балканска област” или по точно “Руско-дунавска област”. Това упорито се укрива, защото не отговаря на мита за “освободителната мисия” на Русия. В текстовете на договора (френски, руски, български) се използва терминът “окупация”, “окупационен”, “окупационна”, бел. ред). И макар, че след това Берлинският конгрес съвършено пренаписва Санстефанския договор, всички изгодни за Русия точки от него са анулирани, а България отново е раздробена, той създава стабилни предпоставки за възраждането на българската държавност.
- Смятате ли, че договорът от 03.03.1878 г. и идеалите на санстефанска България са актуални и до днес?
– Политическата ценност на този документ, разбира се, е загубена. И всеки опит да бъде възстановена България в неговите граници ще доведе до сериозни етнически конфликти. Да напомня, че в границите на санстефанска България влизат части от Косово и Албания и почти цяла Македония (без най-южните и области), част от Източна Тракия и Южна Добруджа. Но тези планове са успешно „погребани“ от западните държави на Берлинския конгрес заради страха от появата в Европа на голяма славянска държава, съюзник на Русия. (Всъщност още със Сан-Стефанския договор Русия ще награди съюзниците си по изпитания от нея имперски модел за наша сметка чрез откъсване на български земи в Сан Стефано и подаряването им съответно на Румъния (Северна Добруджа с Тулчанска епархия), и на Сърбия (Нишко и Лесковацко с долината на р. Българска Морава с две български епархии Нишка и Нишавска-бел. ред.). Точно по същите причини в началото на XXI век Западът положи колосални политически, икономически и военни усилия, за да ликвидира федеративното обединение на славяните – Югославия.
Идеята за съществуването на суверенни национални държави, изповядващи традиционното православие не се вписва в конструкцията на брюкселския „Вавилон“.  Политическият хоризонт за българите, сърбите, черногорците и гърците сега е сведен до рамките на полувасални образувания – „пашалъци“, както е било по времето на Османската империя. Само че имперският център сега не се намира в Истанбул, а в Брюксел и ги управлява не султанът, а еврокомисарите… А на световния хегемон Америка му е изгодна ситуацията на перманентна нестабилност и хаос и в Европа, и на Балканите.
Но на мен ми се струва, че идеалите на санстефанска България не са загубили своята актуалност в сърцата на простите хора, не на управляващите елити.
Аз съм искрено благодарен на тези българи, които излязоха на улиците на София на 3 март и публично изразиха своята признателност към руснаците.
Ще напомня пророческите думи на граф Игнатиев: “Европа се надяваше да отблъсне от нас християните от Изтока и да ги привърже към Запада с морални и материални окови. Гърците, както и румънците, помнете ми думата, ще се върнат при нас разочаровани и разкаяни, защото ние се опираме на нашата обща цивилизационна общност. Гърция, Сърбия, Румъния, Черна гора, и сега и България – разбират, че тяхното национално възраждане зависи от близостта им с нас, нашата история, нашето кръвно и религиозно родство. Мюсюлманите рано или късно ще обърнат взор към нас, а християнските народи, независимо от временните караници, неизбежно ще се обединят под кръстоносното знаме, което Русия винаги е издигала като символ на своята политика. Каквото и да се случи, Русия достойно ще изпълни своята роля, възложена и от самото и минало и от всичката кръв, която е проляла на Изток, а също така и от неизменните и справедливи стремежи…“( Ето обаче тезата формулирана от граф Н. Игнатиев в неговите прословути “Записки”, според която българите са “суров материал, без достатъчно кадри за образуване на самостоятелно княжество. За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно напрежение от наша страна, е необходимо да държим в нравствено подчинение съседните области и да превърнем  българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им към враждебния лагер”.)
- Можете ли да сравните историческата съдба на Крим, който временно беше откъснат от Русия, и откъснатите от България Македония и Тракия?
– Може да се направи сравнение, разбира се. Безусловно може да се намери сходство и разлики в ситуацията свързана с обединението на Крим с Русия и съвременните Македония и Тракия, които част от българското общество и политици смятат за свои изконни територии. Сходството е, на първо място, в това, че тези територии исторически са населявани от множество народи и етноси.
Според мен, сходство има и в първопричините за проблема. Балканските териториални разделения, породени от Берлинския конгрес, не отчитат реалните етнически граници. Тази ситуация „минира“ за столетия напред отношенията между балканските народи. Най-новата им история, дори в рамките на ЕС показва, че тези проблеми продължават да са актуални за балканските народи.
Така беше и в СССР. Затова и Крим, както по-рано и Новорусия бяха предадени на Украйна. Ръстът на украинския национализъм се превърна в катализатор за „кримската пролет“ и присъединяването на полуострова с Русия.
Но има и голяма разлика между Крим и Русия, и Македония и България. Историческите и политически перипетии са довели до формирането на две идентичности на населението – българска, характерна за периода до втората половина на ХХ век, и македонска, характерна за края на ХХ и началото на ХХI век. И до ден днешен съседите на Македония спорят за етническата принадлежност на населението там. В България македонците са подложени на българско и сръбско влияние. А в Сърбия пък смятат, че македонците са сърби.
Но за разлика от Македония, в Крим от края на XIX век се е сформирала руска етническа територия, където абсолютно доминират руснаците, а останалото население е било рускоговорящо или рускокултурно.  Украинци малко са се заселвали в Крим, те са били само едно от нациноалните малцинства там, като се заселвали предимно в селските области и практически напълно са асимилирани от руснаците. В началото на XX в. по силата на естествени миграционни процеси, а също така и след сталинската депортация през 1944 година, стават макар и значително, но все пак етническо малцинство.
По този начин в края на XX век Крим окончателно се превръща в руска етническа територия: общността на езиковите, културни традиции, общото съветско минало на народите на Крим и Русия се превръща в доминантата, която предопредели резултатите от референдума за присъединяването ме отново към Русия през пролетта на 2014 г.
*Сергей Пинчук е член на Руското общество „Византийски клуб“, автор на исторически монографии. Работил е в известния Руски институт за стратегически изследвания към Кремъл. Последната му книга е посветена на Руско-турската война.
Източник: EADaily
Превод: Faktor.bg
Share on FacebookShare on Facebook

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010