Реалната власт на Владимир Путин

20 Септември, 2016 - 06:28 - Klassa.bg Rss - всички новини

 Биографиите на политически лидери обикновено ни предлагат някакъв определящ момент, в който кристализира определя черта от характера или се предоставя основополагаща линия за годините, които ще последват.
Градът е Дрезден, годината е 1989, а предният пост е резиденцията на КГБ на Ангеликащрасе, директно срещу щабкваритрата на Щази. Тълпа от хиляди протестиращи току-що е съборила вратите на Щази и преобърнала сградата с главата надолу, докато намръщените офицери от службите ги наблюдават безпомощно. Откъм прозореца отсреща също ги гледат – тук наблюдателят е 37-годишният подполковник Владимир Путин, който временно ръководи дейността в резиденцията заедно с обемистите й тайни архиви и персонала от четирима служещи. Малко след смрачаване част от тълпата се оттегля от сградата на Щази с намерение да постигне подобна победа и срещу КГБ.
Путин се обажда спешно на местното съветско военно командване с искането да изпратят подкрепления, които да защитят резиденцията Получава отговор, че нищо не може да се направи без нареждания от Москва и че “Москва мълчи”.
Решавайки, че цялата му кариера (плюс съкровищницата от тайни материали) е поставена на решаващо изпитание, Путин взема нещата в свои ръце. Сам и невъоръжен, той се приближава до външната врата на резиденцията и заявява на хората, насъбрани пред нея (на немски език, който владее отлично): “Тази сграда се охранява стриктно. Войниците ми са въоръжени и са получили заповед да стрелят по всеки човек, който влезе вътре.” Блъфът проработва, тълпата се връща пред Щази. Резиденцията и съдържанието й остават непокътнати. Но ако Путин е спечелил онази битка, СССР изгуби войната.
Какви поуки е извлякъл Путин от този епизод? Преследван от фразата “Москва мълчи”, той започва да приема това мълчание като симптом на болестта, наречена “парализа на властта”. Навременният и решителен отговор срещу евентуални протести, както изглежда, е можел да доведе до по-различен изход, можел е да запази за Москва нейната източноевропейска буферна зона, а може би и самия СССР непокътнат. Протестиращите от онази нощ в Дрезден са били за Путин не група протестиращи, а сган – неинформирани (някои от тях са настоявали да видят с очите си несъществуващите килии за мъчения на КГБ), шумни (други са крещели) и склонни към беззаконие (преди това са разпилели тайните досиета на Щази). Оттук и инстинктивното отвращение на Путин към публичните протести.
Разбира се, като повечето хора, които са направили кариера в съветските тайни служби, Путин никога не би могъл да бъде убедителен говорител в полза на политики, свързани с плурализъм. Вместо това президентството му се върти около неща като “направлявана демокрация” (тоест направлявана от Кремъл) или “суверенна демокрация” (тоест независима от външни влияния).
В началото на XXI век основната мотивация на Путин беше трезвото преследване на руските национални интереси след дезинтеграцията и пълното пропадане от 90-те години, на които той се противопостави чрез ренационализация на основните ресурси на страната – петрол, газ и ценни метали, с което възстанови държавната правоспособност. Дори и без да е погледнал в душата му (както през 2001 г. твърдеше Джордж У. Буш), човек би могъл да разпознае у Путин един консервативен патриот и човек, с когото – ако заемем фразата, с която навремето Маргарет Тачър беше характеризирала Горбачов – може да се работи.
И действително с него се поработи – постсъветска Москва стана дом на повече милиардери от всеки друг град по света и дори една успешна средна класа започна да разперва криле там, в Санкт Петербург и други руски градове. Бизнес се правеше и извън границите на Русия – Китай и ЕС станаха основни консуматори на руски петрол и природен газ. Путин наложи у дома някакво подобие на законност и ред, като Русия се присъедини или се опита да се присъедини към големите световни организации, смятани за жалони на глобалната интеграция (Г-8, Световната търговска организация, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа и др.). Всички тези неща бяха широко интерпретирани като причина (и следствие) на руския преход към “нормална” пазарна демокрация.
Но какво стана? Защо на Запад вече се говори не за преход, а за регресия, с “нов цар”, “нова руска империя” и “нова студена война”?
Вместо да претърсваме речите на Путин за признаци на авторитаризъм, трябва да осъзнаем, че Русия, която възниква след 74 години съветски социализъм, вече е била дълбоко авторитарна далеч преди Путин да стъпи в Кремъл.
И все пак, ако има област, в която руските управляващи се сблъскват с неизбежни ограничения, това е външната политика. Просто поради големината й и броя на съседите (и в двете отношения изпреварва всяка друга държава по света) Русия си остава глобален играч. Но Москва все още има трудности с адаптацията към света след студената война, в който властва безпорядък, а “твърдата сила” има само ограничена ефикасност.
Разбира се, Путин демонстрира значително умение в изкуството на меката власт. Особено важна в това отношение е гигантската кампания за мобилизиране на милиони етнически руснаци и рускоезични хора от “близката чужбина” – бившите съветски републики, които днес обграждат руския западен и южен фланг. Там, където не може да се намери руска политическа диаспора, Москва я създава – чрез хуманитарни помощи, медийно облъчване и широко предоставяне на руски паспорти. Но тези опити да се възвърне поне малко от изгубеното през 1991 г. са както избирателни, така и опортюнистически.
Нереалистично е да се очаква Русия да бъде изключение от правилото, според което бившите империи, съвременни и антични, не си отиват от сцената без бой. Те или се срутват в резултат на тотално поражение (Германия, Япония), рязко вътрешно свиване (Китай) или в продължение на десетилетия се опитват да се държат със зъби и нокти за остатъците от имперското си минало (Великобритания, Франция). Преди около 25 години Русия все още беше най-голямата империя в историята на човечеството. Сегашното политическо поколение там е родено и израснало в имперски времена.
Не е нужно човек да приема теорията за евразийското “взаимодопълване”, за да се разбере, че при историческата реалност на многото столетия, в които Русия и бившитей имперски притежания са съществували едни с други, и без наличието на океани или други природни граници, които да ги делят едни от други (освен Кавказ), Русия едва ли ще се съгласи да слезе тихо от сцената.
(Със съкращения от “Либерален преглед”)
*Авторът е американски историк, преподавател в Пенсилванския университет.

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010