Руският историк и университетски преподавател Георги Мирский е обобщил в своята статия „ Няма по-лъжлива система от руската в историята на човечеството“ някои от най-добре известните съветски лъжи, хвърляйки мост и към руските в днешното време с репликата, че поводът е лъжата за „необозначаните“ завоеватели на Крим.
Статията е публикуванана 18 март, в деня, когато Путин обяви анексирането на Крим, след като най-напред излъга за „необозначените“ сили на „самоотбраната“, а после призна публично очевидното за целия свят- че са руски спецчасти.
Впрочем от посолството на САЩ в София разпространиха списък с руските пропагандни лъжи около украинската криза ( трагедии с дечица в други части на света, фалшифицирани и стари снимки на пожарища и зверства, и т.н.). Информацията е достъпна в интернет за желаещите да се запознаят с нея.
Статията на известния ориенталист Георги Мирский е ценна не толкова с припомнянето на фактите, колкото с личните свидетелства за тях и най-вече с обстоятелството, че авторът не е кой да е. И е руснак, който не може да се примири да бъде правен на идиот в собствената си страна.
Този „русофоб“, както биха го заклеймили слугите на Кремъл в България, определя 65 годишния си живот, като живот в „царството на лъжата“. И дава примери от съветската агресия срещу Финландия, Чехия и Афганистан, оправдавани като братска помощ или „изпреварващи“ акции срещу намеренията (?) на американците и НАТО ( и Путин използва плашилото на НАТО за обосноваване на агресията срещу Украйна).
Ученият си спомня как е хванал в лъжа пропагандата на Москва още като дете ( по повод войната на СССР срещу Финландия) и споделя, че цял живот е недоумявал защо съветските власти крият истината за жертвите на страната във Втората световна война- ужасяваща истина за цената, известна всъщност на всеки съветски гражданин.
Георги Мирский слага в „класацията“ на най-големите лъжи от съветската епоха истеричното отричането на реалностите за тайно инсталираните в Куба съветски ракети, предизвикали карибската криза на ръба на ядрената световна война ( Кремъл отричаше с „аргумента“, че нито един човек на планетата не може да се усъмни в „миролюбивата съветска политика“). Авторът припомня лъжите след свалянето на южнокорейския пътнически самолет над СССР, за да стигне до зловещата пропагандна подигравка с чернобилската ядрена катастрофа, обявявана първоначално за западна медийна измислица.
Всичко това е повод за университетския преподавател да отговори на въпрос на своите студенти- дали наистина Съветският съюз е най-кървавия режим в историята, че в историята е имало също Чингис хан и Тамерлан, но толкова лъжлива система, като царуващата в Русия , никога и никъде другаде не е имало.
Разбира се списъкът със съветско-руските лъжи от световен мащаб може без замисляне да бъде допълнен и не е възможно да бъде напълно изчерпателен, защото е безбрежен като самата Русия и самата лъжа за „най-прогресивния“ строй, наложен с цената на геноцид на болшевишкия режим срещу собствения народ. Една от неговите емблеми например е дългогодишното приписване на германците на масово зверство в Катин срещу вероломно пленените от СССР десетки хиляди полски офицери, както и за самото поделяне на Полша между Хитлер и Сталин уж като съветски ход за печелене на време срещу надвисналата германска агресия ( в момент, когато Москва и Берлин се побратимяват официално с пакта „Молотов-Рибентроп“!).
Сред лъжите обаче, изписани най-буквално със златни букви в знак на преклонение пред Н.В. Лъжата, грее и днес над всичко надписът в центъра на София : „ На съветската армия освободителка, от признателния български народ“.
Да припомня световния рекорд в това изречение, съдържащо цели три лъжи:

  1. „Освобождението“ е всъщност три години окупационен режим, резултат от едностранно скъсването на дипломатическите отношения без повод за война- режим, продължил колонизирането на България с ръцете на местни марионетки още 42 години.
  2. Не българският народ, а надзирателите на тази част от съветския лагер благодарят за „освобождението“ ( от задръжките в терора над народа).
  3. Не съветската, а Червената армия е официалното название на окупационния половин милионен корпус, който марширува в сложилата оръжие България без нито една жертва- жертвите, десетки хиляди избити без съд и присъда в България, са червеното следствие от окупацията на Червената армия. Названието може да е формалност, но също илюстрира склонността към лъжливост.

Да обобщя: в най-смачканата от съветския ботуш европейска държава стърчи най-величествения паметник на лъжата. Навсякъде по света на лъжата крака са къси, но тук тя има най-дългата сянка- сянката на най-голямата и най-лъжливата държава на света.
Ето и статията на руския учен в оригинал:

“Более лживой системы, чем российская, не было в истории человечества” Георгий Мирский, историк, заслуженный деятель науки РФ.


Мне было тринадцать лет, когда Сталин начал войну с Финляндией. Красная Армия перешла границу, и на следующий день советский народ услышал по радио: «В городе Териоки восставшими рабочими и солдатами образовано Временное народное правительство Финляндской Демократической республики». Отец сказал: «Вот видишь, ни одна страна не сможет с нами воевать, сразу же будет революция».
Я не поленился, достал карту, посмотрел и сказал: «Папа, а ведь Териоки прямо рядом с границей. Похоже, что наши войска вошли в него в первый же день. Не пойму — какое восстание и народное правительство?» И вскоре оказалось, что я был абсолютно прав: у одного мальчика из моего класса старший брат был в войсках НКВД и уже через несколько месяцев по секрету рассказал ему, что он был среди тех, кто вслед за вошедшей в Териоки пехотой Красной Армии ввозил туда товарища Отто Куусинена, руководителя финской компартии. А впоследствии все стало широко известно. Вот тогда–то я, почти еще ребенок, но, видимо, с зачатками понимания политики, впервые подумал: «Как же может наше правительство так врать?»
А через два с небольшим года, после нападения Гитлера, когда я, уже пятнадцатилетний подросток, работал санитаром в эвакогоспитале на улице Разгуляй, рядом с метро «Бауманская», я долго разговаривал с ранеными, которых привозили из–под Ржева (ни один не пробыл на передовой больше пяти дней, ни один), и то, что они рассказывали о том, как идет война, настолько отличалось — особенно если речь шла о потерях— от официальной пропаганды, что доверие к власти полностью исчезло. Уже много десятилетий спустя я узнал, что из ребят 1921, 1922 и 1923 г. рождения, мобилизованных и отправленных на фронт в первый год войны, живыми и здоровыми вернулись — т р о е из каждых с т а человек. (Между прочим, наши историки и генералы до сих пор врут, как сивые мерины, намного преуменьшая — для чего, спрашивается, зачем? — наши потери.)
А еще спустя двадцать лет был Карибский кризис, и я в самые горячие дни работал фактически как помощник директора института, Анушевана Агафоновича Арзуманяна, а он был шурином Микояна, а Микояну Хрущев поручил заниматься Кубой. Поэтому я был в центре событий и по разным репликам директора догадывался, что наши ракеты действительно на Кубе. Но с каким невероятным возмущением почти кричал обычно спокойный министр Громыко, разоблачая «гнусную ложь» американцев по поводу якобы завезенных на Кубу советских ракет!
Как выходил из себя от негодования наш посол в Вашингтоне Добрынин, когда его спрашивали про ракеты, а как буквально бились в истерике известные на всю страну телекомментаторы, оравшие: «Да разве может хоть один человек в мире, знающий миролюбивую политику советского правительства, поверить, что мы привезли на Кубу ракеты?» И только когда президент Кеннеди показал всему миру аэрофотосъемки, на которых явно, четко были видны наши ракетушки — матушки — пришлось дать задний ход, и я помню выражение лица Арзуманяна, когда он рассказал, что его высокопоставленный шурин улетает на Кубу, чтобы уломать Фиделя Кастро не возражать против унизительного вывоза наших ракет обратно. И потом— хоть кто–нибудь извинился, признался? Да ничего подобного.
А еще через несколько лет наши танки вошли в Прагу, и я помню, как в райкомах партии по всей Москве собирали лекторов, пропагандистов и агитаторов, чтобы дать им официальную установку : наши войска на д в а ч а с а (!) опередили ввод в Чехословакию войск НАТО. Кстати, потом то же самое будут говорить об Афганистане: несколько месяцев тому назад один таксист, ветеран — «афганец», сказал мне: «А все же не зря мы туда вошли, ведь еще несколько дней — и в Афганистане были бы американцы».
А еще я помню историю со сбитым южнокорейским пассажирским авиалайнером, когда погибли сотни людей. Официальная версия гласила, что самолет просто ушел в море, всем выезжавшим за границу строго–настрого было приказано только это и говорить. А Чернобыль, когда простые советские люди, поверившие в официальную линию («всего лишь авария») писали в «Правду» письма с протестом. Против чего? Против того, как довели атомную станцию до катастрофы? Да нет, что вы! Против бессовестной клеветы западных средств информации, которые брешут что–то о радиоактивности, об угрозе жизни людей. И помню фото в газете: собачка, виляющая хвостиком, и текст: «Вот один из чернобыльских домов. Хозяева на время уехали, а песик сторожит дом».
Ровно 65 лет я жил в царстве лжи. Самому тоже приходилось врать — а как же… Но повезло — я был востоковедом, можно было по мере возможности избегать сюжетов, требовавших разоблачения Запада. А сейчас, когда студенты спрашивают: «Действительно ли советская система была самой бесчеловечной и кровавой?», — я отвечаю: «Нет, был и Чингисхан, и Тамерлан, и Гитлер. Но вот более лживой системы, чем наша, не было в истории человечества».
Почему я все это вспомнил? Даже не знаю. Может быть потому, что где–то промелькнула какая–то информация о каких–то неопознанных военных?
Георгий Мирский историк, заслуженный деятель науки РФ

Share on Facebook

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010