Обичайните говорители на червената пропаганда у нас се умълчаха по темата за Украйна, особено след като тяхното правителство напусна територията на проруското мълчание и стана част от обощоевропейското заклеймяване на руската агресия.
Дълъг е списъкът на въпросните говорители, които иначе агресивно защитават съветското наследство в България и във всички досегашни ситуации се хвърлят на пропагандната амбразура в защита на всяко действие на Путин. Днес мълчат по списък. Опорните им точки са разклатени в самата сърцевина на тяхната твърда като кремък кремълска огнеупорност.
Дори се състоя малко чудо: във в. „Дума” се появи позиция на Георги Готев, който оправдава това присъединяване към европейското становище витиевато, изтъквайки (не някакви си международни правни норми, а) страховете сепаратимът в Крим да създаде прецедент и да поощри подобни процеси в България под турски натиск. С други думи, авторът се е надявал да задейства рефлекса за турското робство, уторебяван за какви ли не комунистически цели десетилетия наред. Обаче не е познал: съветските инстинкти на коментаторите под статията, които заклеймяват официоза за публикуването на подобно мнение, яростно си пеят съветската песен.
Като се започне от Георги Първанов, мине се през някои другари от парламентраните групи на БСП и ДПС, за да се стигне до окончателното саморазкриване на „Атака” като чисто кремълски инструмент за влияние в България, ръмженето на петата колона обаче е канализирано срещу една персона, тази на външния министър Кристиян Вигенин. От което е видно, че зад кулисите са раздадени ролите така, че да не се застрашава изцяло проруското статукво.
Едва ли някой си въобразява, че Вигенин действа на своя глава, но целта е косъм да не падне от главата  пазещия радиомълчание като на война главен социалист в България Сергей Станишев.
Колкото и да е необичайно частичното напускане на кремълския пашкул от страна българските власти, то все пак не отива толкова далеч, че да наподобява поне малко на острата критика срещу Путин в Европа и САЩ. Изказвания, като това на чешки или полски управляващи, както и на американски политици (не само републиканци, но и на Хилъри Клинтън, почти сигурен кандидат на демократите за следващ президент), в които сравняват Путин с Хитлер, в България направо са немислими.
Българските политици ходят на пръсти по горещите следи на Путин и много внимават да не прекрачват границите на гнева му, оправдавайки се със зависимостта на страната ни от руските енергийни доставки.
По-интересното е, че острите думи срещу Путин са немислими и в медиите! Това доказва за пореден път що за свобода на словото има у нас и доколко контролът над средствата за информация е съобразен с официлната линия. Дали става дума за рефлекс на дълго слугували души или е снишаването е съгласувано, това не е толкова важно, защото нюансът между двете хипотези е незначителен.
Истината е, че в България дори на терминологично ниво съветофилията е недосегаема. Тук да се говори за съветска окупация, каквато има де юре близо три години в България, се смята за някакъв екстремизъм. Да не говорим за съветския колониализъм- термин, който напълно отсъства от публичността, макар жалоните на този колониализъм да стърчат на централните площади в поне 80 български населени ( с примирени от дългогодишната пропаганда) места.
Тук живеем като във вица за спора между Брежнев и Картър за свободата на словото. У нас всеки може да напсува президента Картър пред Белия дом, казал Картър. И у нас на Червения площад всеки може да напсува президента Картър, отвърнал му подобаващо ( на действителността) Брежнев.
 
Share on Facebook

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010