Германският президент Йоахим Гаук бойкотира зимната олимпиада в Русия и няма да пътува до Сочи през февруари.
Списание “Шпигел” пише, че той е взел решението в знак на протест срещу нарушенията на човешките права и нападките срещу опозиционни политически фигури в страната – домакин на игрите.
Руското правителство е било информирано за решението му миналата седмица.
Говорителка на германския президент е потвърдила за решението на Гаук пред ДПА.
Бившият пастор, който игра важна роля в протестното движение в Източна Германия преди падането на Берлинската стена, отказва всякакви официални визити в Русия от встъпването си в длъжност през март 2012 г. Той постоянно критикува страната за “дефицит на спазване на закона” и “атмосферата на империализъм”.
Среща му с руския президент Владимир Путин, която бе планирана за юни 2012 г., отпадна заради проблеми с графиците.
Гаук е първата важна политическа фигура, която заявява, че няма да присъства на олимпиадата в Сочи.
Досега много правозащитници и хора на изкуството призоваваха за бойкот на игрите в Русия заради закона, който забранява пропагандата на хомосексуализма в страната. ( Кafene.net)
Принципната позиция на германския президент е лъч на просветление сред мрачния цинизъм, който лъха от света на големите интереси, които доминират в отношенията на големи държави, като Германия. Защото малките, за каквито ние самосъжалително се самоопределяме, някак по дефиниция се „предават” с извинението, че и големите не устояват на изкушението на търговските и други изгоди в общуването с потиснически режими, като този на Путин.
Мантрата за „малките”, разбира се, е удобно извинение и не издържа проверката на фактите. Достатъчно е да посочим по-малките по територия и население от нас балтийски републики, които оказаха ефективна съпротива на огромната руска мечка просто защото, за разлика от (мнозина от) нас, разпознаха прегръдката й като задушаваща, а не като „братска”.
За други ( по-малки от нас по територия или население- или по двата показателя едновременно), като Дания, Люксембург, Холандия, Швейцария, Словения, Чехия, Унгария, Португалия- някои от които също са били в съветския (конц)лагер, по-добре да не обяснявам, защото сравнението е още по-тъжно за нас.
Всички те обаче, да подчертая, имат нещо общо помежду си: нямат си съветска пета колона, прераснала в руска със същото предназначение да прокарват интересите на империята.
България е единствената държава в Европа, в която съветското доминиране беше успешно трансформирано в руско и употребено за целите на руския империализъм след възкачването на престола в Кремъл на практически несменяемия от началото на века руски националист Путин.
Знаете ли какво пише в член 1 от Договора за приятелски отношения и сътрудничество между Република България и Руската федерация, в сила от 1.04.1993 г. ( но крит от публиката, без да бъде секретен, преди да го публикувам в блога си през октомври 2010-та)?
Цитирам ( в частта, която илюстрира правото ни като народ да не бъдем заплашвани, да сме суверенни):
„…Договарящите се страни ще се ръководят последователно от принципите на суверенното равенство, неупотребата на сила или заплаха със сила…ненамеса във вътрешните работи, зачитане правата на човека и основните свободи,равноправие и право на народите да се разпореждат със своята съдба.
Договарящите се страни ще съблюдават принципа на свободен избор на всички държави на пътя на своето политическо, икономическо, социално и културно развитие в съответствие с волята на техните народи, изразена в резултат на свободни и справедливи избори”.
Както знаем, упражнявайки суверенното си право и в резултат на свободни избори, през април 1993-та година законно избраният Столичен съвет разпореди демонтирането на Паметника на съветската армия от центъра на София, но Москва, в лицето на своя посланик Авдеев, се намеси във вътрешните работи на България и разпореди на премиера Беров да блокира въпросното суверенно решение. Така то не е осъществено и до днес, 20 години по-късно. Стърчи като доказателство за руската намеса във вътрешните работи на България и като напомняне за продължаващото влияние на (покойния) Съветски съюз ( както обобщи в едно интервю през 2010-та журналистът Жан-Батист Ноде от влиятелното френско списание “Нувел обсерватьор”).
В член 14 от същия договор има още една точка, която с абсолютна сигурност се нарушава от руската държава, защото България и Русия поемат ангажимент да осигурят достъп до гробовете на гражданите на двете държави на реципрочен принцип.
Кога и къде Русия е изпълнила това свое задължение по отношение на безбройните избити на съветска територия българи по концлагери и чекистки подземия?
Ако в България няма нито един убит съветски войник, то само по линия на репресираните по времето на чистките на режима български комунистически емигранти в СССР убитите или измрелите в нечовешките условия на лагерите българи са стотици. Днешните наследници на българския комунизъм обаче продължават да са повече лоялни към съветската мания за секретност, отколкото към българския си корен и присадената тук демокрация- не искат да дразнят руските другари с неудобни въпроси.
Това, че голямата Русия не се чувства длъжна да дава отчет на някаква си малка България , не е новина. Но е тъжна, повтаряща се практика фактът, че самата българска държава не се интересува от арестуваните и депортирани от окупационната Червена армия от България повече от 2000 таврийски българи, приютени в родината си през 1943-та, безследно изчезнали някъде по обратния път към СССР с шлепове- най-вероятно издавени в Черно море ( мой приятел е по следите на историята на по чудо оцелял от масовото убийство таврийски българин, спасен от удавяне и крит дълги години от български рибари).
Още по-малко се знае нещо за съдбата на цели 4000 български граждани, отвлечени от България след 9 септември 1944-та от специалните екзекутори на Сталин СМЕРШ. Не достъп до гробовете им, достъп до досиетата им няма и не е поискан официално никога. Писах за това в книгата си „Течна дружба” с позоваване на повече от достоверен източник , посланика на България в Москва ( 1997-2001 г.) Василий Такев, но реакция не последва от никъде.
А реакция няма, защото липсата на политика по въпроса е част от (не)официалната политика на нашата държава, която сама показва отсъствие на воля за съпротива поне в рамките на договора, който й дава всички основания за това.
Връщайки се на жеста на германския президент Гаук, който също е живял в съветска колония десетилетия наред, правя (не)възможната аналогия: щом един германски политик превъзмогва травмата на миналата обремененост – при това особено тежка в контекста на германския комплекс за вина от времето на нацизма- защо да не може българският президент да направи същото от позицията на държавен глава на нацията, която не само не е воювала срещу СССР, не само не е убила нито един съветски войник, но и е била призната официално за приятелска държава от Съветския съюз до мига, в който Сталин едностранно скъсва дипломатическите отношения със София на 5-ти септември 1944-та и прегазва с половин милионна армия отказващата съпротива България?
Питам, защото отказът от съпротива, както ни учи историята, само е бил наказван от империята и няма никаква логика да си просим нови наказания.
Никога не сме чули и намек за извинение от страна на Кремъл, но вместо да се молим , днес сме в правото си да изискваме точно толкова, колкото Йоахим Гаук- ако не и повече, заради тежките цивилизационни последици, които сме понесли като народ от съветското изнасилване.
За сравнение и контраст дори, макар ни най-малко да не оправдавам или омаловажавам всепризнатия като престъпен „възродителен процес”, насилственото преименуване на българските мюсюлмани е наистина рана върху националната ни снага, но…
Последиците от бруталната съветизация на българската нация са направо фатални (както се вижда от скоротечната демографска болест на България). Нещо повече, тази асимилация, това лишаване от идентичност и самочувствие ( заради което не ни взимат на сериозно по света и до днес като самостоятелно решаващ за себе си народ) е на практика отказ от диагноза на заболяването ни да се определяме като най-нещастния европейски народ.
Добре организираните „здрави сили”, болни от русофилство, се опитват да представят тук своята зависимост като някакъв „културен феномен”, но с усърдието на надзиратели на съветско-руския интерес ни правят да изглеждаме покорно племе от „близката чужбина” спрямо империята.
На тази подигравка трябва да бъде сложен край. Жест, като този на Гаук, би бил добро начало.
Share on Facebook

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010