На 17 юни 2013 г. се навършиха 60 години от едно събитие, което за мен се числи към ключовите моменти от по-новата германска история: общонародното въстание от 17 юни 1953 г., първото масово въстание за свобода в социалистическа европейска страна. Това бе денят, когато дълго натрупваният гняв накара стотици хиляди хора в ГДР да излязат на улицата, денят, когато трябваше да бъдат отменени партийната диктатура и плановите норми и хората заявиха исканията си за демокрация, участие във взимането на решения и свободни избори.   Тогава аз бях още дете, само на тринадесет години, но много точно си спомням вълната на въодушевлението, когато в родния ми град Росток стачкуваха хиляди работници от корабостроителницата. Пуснаха ни от училище и аз се залепих за радиото, следях западните радиостанции, когато не ги заглушаваха, и бях сигурен: Сега започва нова ера! – Този оптимизъм окрили милиони хора. [div class='left_orange']Фотоизложба отбеляза 60-годишнината от Народното въстание в бившата ГДР Фотоизложбата "Ние искаме да бъдем свободни", организирана от Посолство на Федерална Република Германия в Пловдив, представи документални свидетелства от юни 1953, когато около един милион протестиращи от над 700 селища в разделената Източна Германия излизат по улиците след няколко години на наложена комунистическа диктатура. Безсилни, лидерите на ГДР избягаха в щаба на Съветските окупационни сили в Берлин-Карлсхорст. Чрез въвеждане на извънредно военно положение и навлизане на съветски танкове, въстанието беше жестоко потушено. В този народен бунт имаше 50 загинали и безброй ранени. А в последвалите дни и седмици около 1500 души бяха арестувани. До 1955 г. бяха произнесени 1800 политически присъди. Народното въстание от юни 1953 г нанесе тежка травма на държавното и партийно ръководство на ГДР, която и до 1989 г. не можа да бъде преодоляна напълно. Юни 1953 г. стана символ на дълбоката криза на легитимността в която се намираше Партията и планираното от нея "построяване на социализма“[class='left_orange' div]Само няколко часа обаче изминаха между еуфорията и огромния ужас. Още на 17 юни първите съветски танкове потеглиха по улиците, стреляше се по хората, имаше тежко ранени и загинали. Масови задържания създадоха атмосфера на страх и накараха голяма част от населението да млъкне. Документирани са най-малко 55 човешки жертви – точният им брой остана неизвестен – според преценки са задържани 15 000 души, а по-късно 1 800 мъже и жени са политически осъдени от съдилищата в ГДР. Стотици са изпратени на принудителен труд в Сибир. Този, който се размина със затвора, често пъти трябваше да понася дългогодишен тормоз и репресии. Многобройни активисти се спасяват от наказание, бягайки на Запад. Ако още през 1953 г. съществуваше Берлинската стена, броят на жертвите щеше да е значително по-голям.   Когато Германия бе отново обединена, често съм говорил за поданическия дух на германците. Но 17 юни, също както и есента на 1989 г., доказва, че и германците могат да надигат глава, че и германците могат да оказват съпротива и да си искат свободата. Толкова по-изненадващ е фактът, че през есента на 1989 г. не продължихме традицията на 17 юни. Като че ли общонародното въстание е било изтрито от нашата памет. И си задавам въпроса, как е могло да се стигне дотам.   Още през август 1953 г. свободната западна част на Германия бе решила да отбелязва датата 17 юни като национален възпоменателен ден. По този начин свободна Германия отдаваше почит на един спомен, нещо, което бе забранено в ГДР. Но впоследствие и на Запад въстанието все повече потъваше в забрава: Вярно, че продължи отбелязването на един исторически възпоменателен ден, но хората бяха в плен на политическата реалност. С течение на годините все по-невероятно изглеждаше постигането на единството на Германия. А политическият климат по времето на договорите с източноевропейските държави доведе до това, че вече никой не искаше да конфронтира властващите в ГДР прекалено открито със спомена за 17 юни.   В ГДР от самото начало се разпространяваше целенасочено легендата, че става дума за фашистко или управлявано от Запада въстание. Предводителите на стачките и демонстрациите уж били нацисти или западни агенти. Хората, които знаеха истината, си спомняха за това първоначално само в кръга на приятелите и семействата си. Но след като бяха потушени въстанията в Унгария и Полша през 1956 г., след като през 1961 г. бе построена Берлинската стена, след като през 1968 г. Прага бе окупирана от съветски танкове, се наложи убеждението, че вдигането на бунт е безсмислено, тъй като то винаги завършва с поражение. 1953 г. бе не само нашата надежда, но тя се превърна и в наша травма. По този начин си обяснявам със задна дата, защо дори борците за граждански права от Източна Германия през 1989 г. не се позоваваха на 17 юни 1953 г. В съзнанието на всички нас се бе запечатала поредицата от поражения и само малцина вярваха все още, че народът може да окаже съпротива на диктатурата.   При това именно вярата в собствената сила е толкова решаваща! Полша неотдавна почете провеждането на изборите от 4 юни 1989 г. Тази нова свобода бе пробив не само за пионерите на Солидарност – тя бе пробив за всички, които през десетилетията на комунизма и особено по времена военното положение толкова упорито се бяха борили – открито или скрито –, се бяха надявали, молили, спорили и страдали. И тя бе сигнал за нас в Източна Германия, че въпреки отрицателния опит трябва да си върнем оптимизма, че си струва борбата за правата на човека и гражданските права, че съпротивата може да бъде успешна. За това сме благодарни на полския народ!   Пожелавам си моите сънародници още по-често и по-добре, отколкото досега да успяват да използват годишнините от съпротивата като източник на сила за настоящето. Независимо че въстанието от 17 юни 1953 г. бе потушено, то все пак заедно с всички стремежи към свобода след Френската революция – с антикомунистическите и реформаторските движения в Полша, Унгария и Чехословакия – стои в основата на нашата демократична, обединена Европа. Жените и мъжете, участвали в бунта от 17 юни, преди 60 години постигнаха повече, отколкото съзнаваха повечето съвременници и за съжаление дълго време и ние германците в източната част на страната: Те написаха ценна глава от историята на свободата. * 73-годишният пастор и защитник на човешките права от Източна Германия Йоаким Гаук зае президентския пост във Федерална република Германия през 2012 г. По време на първите демонстрации в бившата ГДР през 1989 г., които доведоха до падането на Берлинската стена, Гаук става говорител на опозиционното движение "Нов форум” в родния си град Рощок. След падането на комунизма Гаук оглави комисията, която се зае с отварянето на архивите на бившата служба за сигурност в ГДР Щази. На този пост той твърдо отстояваше позицията, че на светло трябва да излезе цялата истина за репресивния апарат в Източна Германия, жертви на който за 44 години станаха хиляди германци и стотици граждани на останалите източноевропейски страни. Стотици хиляди страници от архивите на Щази станаха публично достояние. Отявлен и последователен антикомунист, пастор Гаук беше кандидат за президентския пост в Германия през 2010 г., но тогава управляващият блок на канцлера Меркел предпочете Кристиян Вулф, който след близо две години бе принуден да подаде оставка. Изборите за президент в Германия са непреки, а институцията има представителен характер.

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010