Ако съди по всичките дипломатически посещения на високо равнище в Москва и придружаващите ги съобщения в медиите, обикновеният наблюдател може лесно да заключи, че Русия държи ключа за решаване на сирийската криза.   Но както убедително показва поредният кръг безуспешни преговори тази седмица - този път между руския външен министър Сергей Лавров и пратеника на ООН и Арабската лига за Сирия Лахдар Брахими, - Русия няма да бъде част от решението за Сирия.   Висши руски служители показват това от месеци, но някои членове на международната общност вероятно до скоро просто не им вярваха.   Това объркване може би идва от честите съобщения за връзките на Русия със Сирия на президента Башар ал Асад - военни, религиозни, в областта на разузнаването и т.н. Тези фактори със сигурност играят някаква роля в подхода на Москва. Но те не обясняват защо Кремъл три пъти налага вето в Съвета за сигурност на ООН, отстъпва, като разводнява Женевското комюнике, призоваващо за мирен преход във властта, и претенциозно избягва да се присъедини към призива за оттегляне на Асад.   Москва не предприема тези стъпки, водена от интересите си в Сирия или защото подкрепя Асад - всъщност още през лятото на 2011 г. тогавашният руски президент Дмитрий Медведев предупреди, че ако Асад възпрепятства незабавните реформи, "го чака тъжна съдба".   Трагедията в Сирия по-скоро изкарва на повърхността фундаменталното разминаване между подхода на Русия към международна намеса и този на голяма част от останалата международна общност, особено Съединените щати и Европейския съюз.   Москва не смята, че е работа на Съвета за сигурност на ООН да одобрява отстраняването на действащо правителство. Много хора в руската външнополитическа върхушка смятат, че поредицата предвождани от САЩ намеси, довели до смяна на режими след края на Студената война - в Косово, Афганистан, Ирак и Либия - са заплаха за стабилността на международната система и евентуално за "стабилността на режима" в самата Русия.   Русия не даде своето одобрение за тези намеси и никога няма да го направи, ако подозира, че мотивът е отстраняване на действащо правителство.   Представата, че Русия може в крайна сметка да бъде целта на подобна намеса, вероятно изглежда абсурдна във Вашингтон, но Москва изпитва дълбоки подозрения към възможните бъдещи намерения на САЩ.   Затова Русия използва силата, с която разполага, особено положението си на постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, за да оформя международната система така, че да избегне създаването на опасен прецедент, който в крайна сметка може да бъде използван срещу нея.   В случая със Сирия Москва не може да бъде убедена, че мотивите на САЩ са свързани единствено с хуманитарното бедствие, създадено от Асад. Вместо това Кремъл съзира разиграване на зловеща геополитика, при която Вашингтон се стреми да се отърве от правителство, чиято външна политика отдавна противоречи на интересите на САЩ, особено от гледна точка на съюза му с Иран.   Така че когато президентът Обама обяви на 18 август 2011 г., че "е дошло времето президентът Асад да се оттегли", превръщайки по този начин смяната на режима в официален приоритет на САЩ, изчезна възможността за обща позиция с Русия в ООН.   Фактът, че текстовете на предложените резолюции не отразяваха този приоритет, беше без значение, като се има предвид това, което Москва сега разглеждаше като открито заявена крайна цел.   Оттогава мнозина се опитват да променят политиката на Русия и всички се провалят. Журналистите често невнимателно затвърждават представата, че е нужно да се "направи още едно посещение в Москва", когато всяко руско изказване обстойно се анализира в търсена на скрити признаци за предстоящ завой в политиката.   Това е особено вярно през последните седмици, след като руската оценка за фактите на място се променя; руснаците може да са догматични, но не са слепи.   Промяна на оценката в този случай обаче няма да доведе до промяна на политиката.   Причината е проста: позицията на Русия за международни действия по сирийската криза е свързана по-скоро с безпокойство от последиците от силата на САЩ, отколкото със самата Сирия.   Така че ако Русия не може да бъде част от решение с участието на Съвета за сигурност, защо международната общност отделя толкова време, за да ухажва висши руски служители във връзка със Сирия? Някои казват, че ако поиска, Русия може да притисне Асад да направи отстъпките, необходими за уреждане на въпроса с преговори. Русия вероятно имаше подобни лостове за влияние върху Асад преди 12 или 18 месеца.   Но сега той води битка за оцеляване и няма основателна причина да се предполага, че би направил нещо повече от това да се усмихне и да кимне на ултиматум от Москва. А тъй като подобен хипотетичен ултиматум най-малкото би включвал незабавно оттегляне на Асад, защото това би бил единственият начин да се убеди опозицията да преговаря, той ще си остане хипотетичен.   Ако има някакъв осезаем резултат от цялата дипломация напоследък, то той е засилване на позицията на Москва. Това може да се окаже мимолетно, но междувременно е по-добре времето и енергията на международната общност да бъдат посветени на усилия, които могат да доведат до решение в Сирия.   По БТА

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010