Досега нямаме убедителен отговор защо Съветският съюз отказва да присъедини България като шестнайста република. Такъв отговор бихме могли да получим, ако влезем в съветските архиви, посветени на България. Те несъмнено съдържат по-интересни сведения за страната ни, отколкото българските архиви, които като трофейни са били изнесени в Съветския съюз след Девети септември 1944 г., смята председателят на архивите в България доц. Иванов.   Неотдавна медиите съобщиха, че Русия е готова да върне на Полша всички нейни архивни документи, които са в руските хранилища. Това ни подсети да ви потърсим, за да разберем какво става с българските архиви в Русия. Какво сме получили досега и колко остава да ни бъде върнато?   През октомври миналата година бях на среща на националните архивисти от страните в ЕС в Полша. Тогава полските колеги ни разпитаха за нашия опит с българските архиви в Русия и аз направих специална презентация по този въпрос. След нея при мен дойдоха колеги от Австрия и Франция. Колегите от Франция казаха, че са имали сходен проблем, но са успели да си откупят доста скъпичко архивите в началото на деветдесетте години на миналия век.   Предисторията на този въпрос, станал популярен в обществото в последните години, е доста по-дълга, отколкото предполагаме. Фокусирали сме се в документите, които са иззети след Девети септември 1944 г., но изнасяне на архиви има още от 1885 година. След обявяването на Съединението руският цар изтегля руския корпус, който съставлява близо две трети от целия офицерски корпус у нас. Офицерите си тръгват заедно с документацията на военното ни министерство.   Разбира се, обемите на изнесените документи са несъпоставими. След Девети септември 1944 г. с неясна хронология са изземвани български архиви от специалните части на Трети украински фронт.   За съжаление, тази част от българската история е много зле документирана, очевидно целенасочено. Когато се обръщаме към руската страна, те ни казват: добре, кажете, за кои документи става дума.   Ако си спомняте, през януари 2008 г. при посещението на руския президент Владимир Путин този въпрос беше поставен и той отговори: "Ние ви очакваме". В интерес на истината с дългата липса на активна позиция на нашата страна ние се озовахме в слабата позиция. Освен това в началото на петдесетте години на миналия век една част от тези документи е върната.   Какво е върнато тогава?   Върнати са около сто архивни единици или на прост език - сто папки.   По тяхно желание или по наше искане?   За съжаление и това не знаем.   Според мен е била пропусната една златна възможност - в началото на деветдесетте години се бе отворил прозорец, който не бе използван не само от нашите архиви, но и от нашите изследователи. Защото архивната институция само съхранява документи. А е въпрос на проучване и изследване какви документи се съхраняват в различните руски архиви.   В Русия сме установили поне четири архива, в които има български документи - в Руския държавен военно-исторически архив, в Архива на външната политика на Русия, в Руския държавен военен архив и в Централния архив на Министерството на отбраната. Подозираме, че наши документи се съхраняват и във Федералната служба за сигурност (ФСБ - наследник на КГБ - бел. ред.).   Правя това изброяване, за да ви кажа, че документите не се намират на едно място, а са разпръснати, не са снабдени с опис и откриването им е доста трудно.   Ще ви дам пример малко встрани от темата, за да ви покажа колко е важно архивното описание. В момента публикуваме всички протоколи от заседанията на Политбюро на ЦК на БКП от Девети септември до края на 1989 г. на специален сайт. От колегите миналата година получих справка, че става дума за около 20 хиляди страници. В момента имаме 150 хиляди страници. Проблемите не са само вътрешно архивни или при предаването на тези документи от архива на БКП, които по силата на закона сме получили заедно със съответния опис.   Оказа се, например, че между 1948 и 1964 година почти няма протоколи от заседания на Политбюро. Когато се заровихме, се установи, че доста от протоколите на Политбюро са били описани като решения. От двайсетте точки на дневния ред се взема една точка, която е най-ниско информативна - например гласуване на поздравителна телеграма до Аржентинската компартия, и се оформя като решение.   А важен въпрос, например, смяната на Вълко Червенков, се скрива. Изчезва.   Защо са правени тези "фокуси"?   Засега имаме само хипотези. Ето така след работа със справочния апарат на архива на БКП архивните единици набъбнаха с още 70-80 хиляди.   Защо ви давам този пример. Ние сме собственици на този архив и имаме доброто желание да намерим това, което търсим. Представете си, че архивът не е наш и че не горим от желание да разкрием дадени документи. Колеги, които работиха в руски архив, казаха, че папки с наши документи никога не са отваряни. Тоест с тези документи никой никога не е работил.   Ние не знаем дали такова е положението с всички наши документи в Русия. Ние не знаем и колко изобщо са нашите документи. Ние отправяме питания към руската страна, но тя ни казва: това са си ваши проблеми, кажете какви документи искате.   Припомнете каква е хронологията на въпроса с българските архиви в Русия   За първи път проблемът е формулиран от дипломат от нашето посолство в Москва през 2004 г. По това време ситуацията в Русия е доста по-различна от времето на Елцин, когато руските архиви бяха отворени за кратко и по сравнително лесен начин бихме могли да си върнем тези документи.   Въпросът е поставен през 2004 г., но той някак си не предизвиква особен интерес в обществото. През 2007 г. темата е подета от фондация "Свободна и демократична България" на покойния Дими Паница. Оттогава е публичната кампания за връщане на архивите.   През 2008 г. при посещението на Владимир Путин в София въпросът му се поставя официално, но само устно. Писмото от българска страна е от януари 2009 г. В началото на септември същата година получаваме любезен отговор от руската страна, в което се напомня, че през 1995 г. е приет закон за защита на културните ценности, с който тези документи са обявени за трофейни. Заради това България няма право да ги получи в оригинал.   И тук се връщам към полския случай, с който започнахме разговора. Той е съвсем различен. Поляците не са били страна в хитлеристката коалиция. Българският случай е доста спорен и ние като историци можем да приказваме много доколко България доброволно е била вкарана в коалицията. Но пък руснаците имат възможност да формулират една относително защитима позиция, че България е била част от хитлеристкия пакт и съветските войски, влизайки у нас, са иззели като трофейни предмети, както се наричат от гледна точка на правото, архивите.   Паралелно Държавна агенция "Архиви" продължава да работи по въпроса, доколкото й позволяват силите.   През 2004 г. е подписано споразумение с "Росархив".   През 2008 г. се подписва второ споразумение за добиване на правото на копиране на документи от Русия, тоест работи се и по втората възможна линия, тъй като все пак руският закон за културното наследство е от 1995 г. и се предполага какво може да се случи.   През 2008 и през 2011 г. на два пъти наши експерти отиват в Русия. Те си свършват работата, проучват къде какво има от нашите документи, разбира се, без да са сигурни, че това е всичко. По това време бяха поръчани тези 26-28 хиляди страници. Още тогава само от Руския военно-исторически архив сканираха и ни пратиха 780 страници документи.   В края на 2011 и в началото на тази година на няколко транша дойдоха близо 20 хиляди страници, които са платени. Очакваме още около 6 хиляди.   Колко е платила досега държавата за придобиването на тези копия?   Досега са дадени 41 хил. лв. или около един долар на страница, каквито са руските тарифи. За сравнение в Народната библиотека в София, ако искате да ксерокопирате книга отпреди 1900 година, ще платите 3 лв. на страница.   При нас в архивите въведохме принципа на доброволната дигитализация. Всеки, който заснеме със собствена техника цялата архивна единица (папка) и ни подари тези копия, той ги отнася и със себе си безплатно. Такава е практиката и в големите архиви в Западна Европа.   Какви документи дойдоха от Русия?   В процес на обработка са. Както вече съм казвал, очакванията на обществото, че с тези документи ще дойдат буци злато, няма да се сбъднат. Но могат да се намерят интересни парчета от пъзела "България 1941-1944 г."   От какви институции все пак са върнатите архиви?   Съветските части са иззели доста документи от Министерството на войната от периода 1939-1944 г. Такива са например "Поставянето на минни заграждения по Черноморското и Беломорското крайбрежие", "Борба с минната опасност на река Дунав, Черно море и Бяло море през 1941-1944 г.". Както знаете, по това време България има излаз на Бяло море.   През този период са поставени 1888 ударни мини срещу кораби и подводници и 998 подводни мини. Мине, не мине година и поредната мина изплува някъде край брега. Ако имахме от архивите разположението на тези мини, те щяха да бъдат открити и обезвредени още преди десетилетия.   Има информация за германските кораби и техните конвои в Черно море до пристанищата в България и Румъния. Има и голям фонд, свързан с българската дирекция на полицията и отдел Държавна сигурност за периода 1925-1944 г. , в който се съдържа информация от наблюденията на лицата, посещавали съветската легация в София. Там има любопитни имена на български политици и общественици.   Съветските части са прибрали и документацията на германския научен институт за периода 1939-1944 г., от която излизат имената на българите, изучавали немски език. Много вероятно по тези списъци след Девети септември 1944 г. да са прилагани репресивни мерки.   Взета е информация и за така наречената бяла емиграция - за руските емигранти, дошли в България след Първата световна война. Част от тези хора са прибрани и изпратени в лагери в Сибир.   Има я документацията на германското посолство за периода 1939-1944 г. Още не сме я проучили.   Тези документи звучат доста "прозаично". Сред тях няма ли такива, които да повдигат завесата над мистерии като смъртта на цар Борис или други?   Обикновено към такива теми са отправени питанията на медиите. След Девети септември, според спомените на свидетели, защото няма документални доказателства, нашите регенти са ходили до Москва, където са били разпитани и после са били върнати в София. Това е една тъмна зона. Ако има документи по тези събития, не можем да претендираме, че са български. Те са създадени от съответните съветски власти и по наша оценка се съхраняват в сегашната Федерална служба за сигурност (ФСБ - наследник на КГБ - бел. ред.).   Когато са били в Москва, нашите колеги са правили неистови опити да влязат в контакт с обитателите на известната сграда на "Лубянка". Там са били прехвърляни от вход на вход, от място на място и се оказало, че не са могли да предадат официалното писмо.   След многократни усилия и с помощта на наш съгражданин, който като частно лице успява да се свърже с ФСБ, бе получен отговор, че за периода, който ни интересува, в техния архив няма нищо за България.   За нас много по-важно ще бъде вместо да търсим тези архиви, да получим копия на руските архиви за България, които имат много по-голяма информационна стойност.   За кои архиви говорите?   Става дума за документи, създадени от съветски държавни институции за България. Например, все още не мога да си дам убедителен отговор защо Съветският съюз отказва да ни признае за 16-та република, както нашето партийно ръководство е поискало на два пъти, особено втория път, когато нещата изглеждат много сериозни.   Наистина ли е сериозна темата или е само сензационна?   Наистина е сериозна, дори двама колеги от НБУ написаха две много сериозни студии. Обясненията защо България предлага, са логични.   А защо Съветският съюз отказва? Тезата, която развиват някои мои колеги е, че ще бъде накърнен престижът на СССР в рамките на СИВ, щяло да се подплашат поляците и унгарците, изобщо международното положение в този момент не предполагало България да влезе в Съветския съюз. Този акт щял да изостри международните отношения и руснаците били склонни да направят всякакви компромиси и отстъпки пред други български икономически искания, само и само да не се случи това присъединяване.   Това за мен звучи несериозно. По това време руснаците могат да вдигнат телефона, да се обадят в София и с един разговор всичко да се приключи. Те не са в ситуацията да търгуват, а да се разпореждат.   Защо руснаците не приемат и защо сега не водим този разговор на руски, нямаме ясен и точен отговор, докато не бъдат видени най-малкото протоколите на Политбюро на КПСС или документите от тяхната резидентура в София, от тяхното посолство в София. Тези архиви не са българска собственост, но със сигурност съдържат по-интересна информация, отколкото за минните заграждения в Черно море.   Това обаче е задача на колегите историци. Доколко е възможен достъпът до такива документи, е друг въпрос. С повече упоритост и настойчивост, предполагам, че това може да се случи един ден.

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010