Две становища от проведената миналата седмица четиристранна срещу в Рим между лидерите на Германия, Франция, Италия и Испания съдържат есенцията на кризата с еврото и показват защо решението е по-далеч от всякога, пише "Уолстрийт джърнал".   В отговор на актуалните искания да се позволи спасителни средства от еврозоната да отиват директно за рекапитализиране на испански банки, германският канцлер Ангела Меркел отговори: "Ако дам пари на испанските банки, аз съм канцлер на Германия, но не мога да кажа какво правят тези банки." По-късно френският президент Франсоа Оланд бе питан дали е готов да приеме по-нататъшно задълбочаване на политическия съюз като цена за по-голямо обединяване на дълга, на което той отговори: "Не може да има прехвърляне на суверенитет, ако няма подобрение на солидарността."   Накратко, това е дебат по въпроса дали Германия трябва да подписва празни чекове.   Няма шанс този дебат да бъде решен на срещата на върха на европейските лидери тази седмица. Еврозоната вече е в една минута до полунощ.   Фискалната система на еврозоната е фрагментирана, доверието се изпарява, търсенето пресъхва и депозитите изтичат от банките. Сега има международен консенсус за мерките, необходими, за да се спре незабавно криза: Масивно закупуване на облигации от Европейската централна банка (ЕЦБ), пряка рекапитализация на банките със средства от спасителните фондове и създаване на общи облигации на еврозоната.   Нито една от тези мерки обаче няма вероятност да бъде договорена на срещата на Европейския съвет тази седмица. Очакванията са ниски и едва ли ще бъдат надхвърлени, според запознати с подготовката на форума, пише "Уолстрийт джърнал".   В най-добрия случай лидерите могат да договорят график за общ надзор на банките в еврозоната – нещо, което е полезно, но трудно би удовлетворило пазарите.   Нещата са в задънена улица, а най-често соченият виновник е Германия и нейният канцлер Ангела Меркел. Световни лидери леят тиради по неин адрес, тя е атакувана в пресата и обект на пасквили по кориците на списания за това, че казва "nein" на исканията за обединяване на дълга в еврозоната, като вместо това се фокусира върху дългосрочни реформи. По настояване на Меркел тази седмица Европейският съвет ще дискутира предложения от председателите на Европейския съвет, Европейската комисия, ЕЦБ и Еврогрупата за банков, фискален и политически съюз.   Меркел е обвинявана за това, че този дневен ред е насочен върху предотвратяването на следващата криза, а не върху решаване на текущата.   Но идеята, че еврозоната може да обедини своя дълг без ясно споразумение за политически съюз, е опасна илюзия.   Да създадеш фискален и банков съюз без политически, означава да умножиш първоначалните грешки при създаването на паричния съюз. И има една страна, която исторически казва "non" за прехвърлянето на суверенитет, което би могло да постави еврозоната върху релсите на дългосрочната стабилност. Тази страна е Франция.   Франция винаги се е отнасяла неохотно към прехвърлянето на суверенитет към Европейския съюз. Тя предпочита междуправителствени, а не наднационални решения за европейските предизвикателства, което отразява дългата й история на централизирана държава. Ето защо еврозоната до голяма степен бе оформена според замисъла на Франция, като клуб на суверенни държави.   Теоретично, това не беше лош план: без спасяване на закъсалите и забрана на ЕЦБ да финансира правителства – правила, от които се очакваше да принудят страните да управляват икономиките си разумно.   За съжаление, този план не оцеля при контакта си с реалността. Правителствата не управляваха икономиките си благоразумно по време на финансовия бум и не желаят или не са способни да посрещнат проблемите с икономиките си сега.   Но ако Франция смята, че отговорът на настоящата криза е един паричен съюз, в който отговорностите за дълговете се споделят след като възникнат, тогава е нужен нов набор от политически договорености, при който също така се споделя и отговорността за икономическите решения. Междуправителственият модел, в който единната валута е подкрепена от 17 суверенни държави, със сигурност е остарял.   Нищо в историята на еврозоната не показва, че предлагането на празен чек, независимо дали от ЕЦБ или от спасителните фондове, ще свърши друга работа освен закупуване на време – време, което ще е пропиляно, вместо използвано да се решават дълбоките структурни проблеми, произтичащи от негъвкавите трудови пазари, неефективните бюрокрации и социални системи, които страните не могат да си позволят.   Гърция се провали в приложението на много от структурните реформи, договорени като условие за двата спасителни пакета. Усилията за реформи в Италия бързо загубиха темпо в момента, когато ЕЦП отправи предложението си за евтини, дългосрочни заеми за банките, докато Испания предлага само половинчата реформа на своите банки. Дори когато правителствата се опитват да бъдат добродетелни, избирателите може да имат други идеи. Откакто започна еврокризата, нито един действащ правителствен или държавен ръководител не бе преизбран на поста. Новото гръцко правителство се зарича да не съкращава един държавен служител, въпреки ангажимента на предишното правителство за намаляване на 150000 работни места до 2015 г.. Междувременно президентът Оланд спечели изборите с програма, която не се съобразява с предизвикателството от дълбока структурна реформа на френската икономика, обещавайки да намали пенсионната възраст до 62-60 години за някои работници, да се въведе нова максимална данъчна ставка от 75% за най-високите доходи и да направи още по-трудно освобождаването на работници. Изправени пред тази дисфукционална политическа обратна тяга, за Германия и за ЕЦБ няма никакъв смисъл да се съгласят на обединение на дълговете, дори и ако правните пречки бъдат преодолени бързо. Пазарите не могат да бъдат заблудени за дълго, ако няма силен механизъм, гарантиращ дългосрочно справяне с дълговите проблеми или за разпределяне на загубите, ако общият дългов буламач остане неразрешен. Тези, които призовават за незабавни действия, може да се прави, че загубите биха паднали основно върху кредиторите под формата на по-висока инфлация и фискални трансфери, тъй като алтернативата да бъдат принуждавани хората в задлъжнелите страни да понесат разходите за приспособяването е политически невъзможна и най-вероятно ще доведе до колапс на еврото.   Но това не може да стане скришом: разпределянето на загубите е акт на насилие срещу индивидуалните права на собственост. Само наднационален орган, ползващ се с висока степен на обществено доверие, може да реши, например, каква част от загубите на испанските банки ще трябва да бъдат понесени от словашките пенсионери, вместо от инвеститорите, управителите и служителите в тези банки. Да се разпределят загубите по какъвто и да е друг начин би било рецепта за дългосрочна политическа и финансова нестабилност.   Г-н Оланд греши: дебатът за суверенитета не е периферен въпрос. Той е в сърцевината на дебата за солидарността. И Франция е най-голямата пречка за намиране на решение.

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010