Познат призрак преследва Европа. Как да живеем с икономически силната Германия, която привидно е мотивирана изцяло от лични интереси и чиито политики са ръководени от вътрешнополитически съображения?
Медиите в региона подхранват стари фантазии и страхове, само че този път подходящият отговор на въпроса е изненадващ, дори шокиращ. Най-ефикасният начин за справяне с възраждащата се германска мощ е партньорите и съседките на страната да възпроизведат институционалните й характеристики, включително паричната и фискалната стабилност, които я направиха толкова успешна и силна.
Неизбежно препятствие по пътя към тази цел е дългогодишната история на сложни взаимоотношения. Така нареченият германски проблем влияе върху европейските и световните дела от 1871 г. насам, когато Ото фон Бисмарк прокламира обединението на Германската империя в Огледалната зала във Версай, до победата над нацисткия режим през 1945 г.
В периода от 1945 г. до 1990 г. изглеждаше, че вече не съществува проблем, защото Германия бе разделена и безсилна. Федералната република беше икономически гигант, но все пак управниците й ни уверяваха, че е джудже от политическа гледна точка. Въпросът бе повдигнат отново с обединението през 1990 г. Канцлерът Хелмут Кол се опита да даде ново решение, като възприе формулировката на великия писател Томас Ман и обеща европейска Германия, а не германска Европа.Съюз с Франция
Разрешаването на германския проблем както за първия следвоенен канцлер на Западна Германия Конрад Аденауер, така и за Кол, който се възприемаше като последовател на неговата политика, се свеждаше основно до засилено френско-германско сътрудничество. Най-голямото постижение на Аденауер в тази посока бе съюзът с Шарл дьо Гол, чиято визия е за Европа, движена от германската икономическа мощ, направлявана от френската политическа воля, с Великобритания извън картината. По-късно някои не толкова англофобски настроени френски политици конструираха имидж на Европа, в който сигурността е гарантирана от Великобритания и Франция, а Германия все още заема подчинителна позиция, като последните две ще компенсират с икономически динамизъм неразвитата британска индустрия.
Днес е ясно, че френско-германският съюз не е способен да се справи със сложния и заплетен политически възел на Европа или пък с икономическата и финансовата бъркотия. Причината е огромната пропаст във влиянието на двете страни след отслабването на френските позиции.
Когато канцлерът Ангела Меркел привидно се натрапи във френската предизборна кампания с откритата си подкрепа за преизбирането на президента Никола Саркози, ходът мигновено провокира точно обратния ефект за френския й приятел, който бе набеден за марионетка на германския лидер, резултат от странния съюз Меркози.
Съперникът на Саркози от социалистическата партия Франсоа Оланд би могъл да посочи, че наложеното преизбиране на президента ще е поредният случай на европейски ръководител, натрапен от германската диктатура. Подобни критики се чуха около идването на власт на гръцкия министър-председател Лукас Пападемос и колегите му от Италия и Испания Марио Монти и Мариано Рахой. Тези политици са обвинявани, че изпълняват германски желания, подчинявайки страните си на икономическа ортодоксалност и строги бюджетни икономии за сметка на собствените им интереси.
Меркел се превърна в новия обект на омразата в Европа не само в гръцките вестници, които я представят като нацист, налагащ отново бруталната германска окупация, но също и в британската финансова преса, която я изобразява като управник, налагащ безсмислени и скъпи програми за икономии на Европа като начин да задоволи алчността на мощната германска износна индустрия.Единство на целите
Европейците винаги са зависели от омразата си към външни фактори. През по-голяма част от Студената война заплахата бе Съветският съюз. Между 2000 г. и 2010 г. те осмиваха американския президент Джордж Буш. В днешно време, когато няма особено голяма руска заплаха, а господарят на Белия дом е приятен човек, се появи нова мишена – жената, управляваща най-голямата и мощна държава в Европейския съюз. Германската политическа реторика коренно се промени на фона на растящото желание на страната да наложи волята си. На 9 май 2010 г. Меркел заяви пред германския Бундестаг: „Правилата не трябва да са насочени към слабите, а към силните. Това послание е тежко, но е от икономическа важност. То трябва да има последствия за Европейския съюз.“ Новият тон звучи като езика на Бисмарк в навечерието на германското обединение, когато той говори за решенията, взети не чрез речи и гласа на мнозинството, а изковани с кръв и желязо.
Въпреки всичко в днешна Европа Германия и Меркел не са съвсем сами. Германската позиция в нескончаемите преговори за дълга, а именно да се устои на перспективата за постоянен трансфер на средства към Южна Европа, се споделя не от Франция, а от по-малки играчи в еврозоната, като Холандия, Финландия и Словакия, както и извън нея - Полша и Швеция. Миналата седмица 25 от 27-те държави - членки на ЕС, подписаха лансираното от Берлин предложение за фискален пакт, който да постави ограничения върху дефицита и да осигури по-голям контрол върху националните бюджети от страна на европейските власти. Споразумението може да бъде внесено за ратификация в германския парламент още тази седмица. Когато полският външен министър наскоро призова за по-силна Германия, която да поеме реалното лидерство в Европа, речта му илюстрира много ясно промяната на старите отношения. През 1990 г. Полша все още смяташе институционалните механизми в ЕС и НАТО за начин да се защити от мощта на по-голямата си съседка. Сега тя се нуждае от Германия, за да се предпази от финансови проблеми.
Това, което наистина привлича страните от ЕС към съвременния германски модел, не трябва да се смята за обвързано със спорадичните изрази на Бисмарковата реторика в речите пред парламента. Привлекателността на Германия се крие в специфичния й модел на генериране на богатство и просперитет в една глобализирана икономика – развитието на динамични износни индустрии, основани на конкурентни предимства, в свят на технологичен прогрес. Това е моделът, който в момента привлича не само германските съседки, но и реформаторите в Южна Европа.

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010