С това свое разследване журналистката Даниела Горчева, която често гостува със свои публикации на Mediapool и на редица печатни и интернет издания в България, независимо че живее и работи в Холандия, спечели националната награда на България на Европейската комисия "Заедно срещу дискриминацията". Разследването на Даниела се конкурираше с 49 номинирани творби на български журналисти.   Наградата на Горчева й бе връчена в петък, 24 февруари, от ръководителя на Представителството на Европейската комисия в София Зинаида Златанова.   "Аз съм случай, непредвиден в закона, но не срещу закона” (*)   Уинфред Капинга, дипломиран инженер, живее в България от 1980 година, тоест вече 30 години. Завършил е висшето си образование в България, работил е години наред у нас, от десет години живее на семейни начала с приятелката си.   Един ден законът го обявява за нелегален имигрант - без право на работа, без право да сключи брак с любимата си, без право да бъде баща на децата й, дори без правото да бъде здравно осигурен.   Как се стига дотук и само с Уинфред ли се случва това? И защо се случва?   Уинфред е роден в Танзания през 1956 година, в семейство на католици с шест деца. Родителите му са починали, единият му брат живее в Англия, а едната му сестра - в Южна Африка. В Танзания има брат, който е лекар хирург, и две сестри.   Уинфред пристига у нас, когато е на 24 години, защото компанията, в която по онова време работи, му предлага да продължи образованието си. Изборът е между Канада, Холандия и България. За Холандия и Канада обаче трябва да чака няколко месеца, докато се уредят формалностите по заминаването му, а за България може да тръгне веднага.   Така младият човек се озовава у нас.   "Аз нищо не знаех за България - разказва ми Уинфред, - не знаех дори, че идвам в комунистическа страна, нищо. Просто дойдох тук, защото не трябваше да чакам няколко месеца, за да ми подготвят документите за следването.”   В България, говорещият английски език Уинфред трябва да научи и български, за да може да следва. През 1988 той завършва инженерство в МЕИ, днешния Технически университет. След дипломирането си Уинфред работи като инженер в завода за тежко машиностроене "Червена могила” край Радомир. През 1994 година регистрира собствена фирма – магазинче за продажба на кафе от Африка. Оказва се обаче, че всяка година е длъжен да подава молба до властите, за да му издадат поредното разрешение за временно пребиваване. Досадната процедура му струва време, пари и стрес и през 1997 г. Уинфред подава молба за българско гражданство.   От дирекция "Имиграция” му отказват. Според тях Уинфред няма основание да получи българско гражданство, независимо че към 1997 година живее вече 17 години в България, завършил е и работи тук. Българските власти му отказват дори издаване на удостоверение за престой за един по-дълъг срок – ако не за 10, то поне за 5 години, за да не се налага всяка година отново и отново да подава молба за поредния документ.   Така Уинфред продължава с досадната процедура. Междувременно вече си има приятелка - българка, с която живеят заедно и с която кроят планове за общо бъдеще, за деца и за щастлив семеен живот. Някъде по това време той работи и във фирма на свои приятели, които имат нужда от доброто му владеене на английски език.   През 2002 година десетгодишният срок на танзанийския паспорт на Уинфред изтича. Паспортът му вече е бил подновяван веднъж, откакто Уинфред живее в България. И този път, както и предишния, той отива в посолството на Танзания, за да поднови своя документ за самоличност. Оказва се, че подчинявайки се на нови разпоредби, танзанийските власти му искат и акт за раждане, без който не можело да му издадат нов паспорт. Уинфред не знае къде е свидетелството му за раждане, защото дотогава никой никога не му е искал подобен документ, а междувременно майка му е починала и нито брат му, нито двете му сестри - вече задомени, имат и най-малката представа къде може да е документът, който удостоверява появата му на бял свят.   Поради хаоса в тамошната администрация и липсата на архив, оказва се невъзможно да си извади дубликат на акта за раждане. Така Уинфред изпитва на собствен гръб действието на параграф 22 - властите в Танзания не разполагат с негов акт за раждане, но за да му подновят паспорта, настояват такъв да им бъде представен.   "Роден ли сте? Не, защото нямате удостоверение!” (*)   Ето как, през 2002 година, роденият в Танзания на 26 април 1956 година Уинфред, който по това време живее вече от 22 години в България, където е завършил висшето си образование, където е работил и където е бил собственик на фирма, се оказва ... човек без документ за самоличност.   С други думи: след 24 години живот в Танзания и 22 години легален живот в България, Уинфред се оказва... нелегален.   Защото, подобно на танзанийските, и българските власти отказват да видят реалния човек зад чудовищните бюрократични неуредици.   И го изпращат в затвора в Бусманци, където остава близо година и половина, като на всеки шест месеца престоят му се удължава напълно формално - при служебно преразглеждане на неговия случай при закрити врата и без право човекът, чиято съдба се решава, да присъства на заседанието, за да се защити. За тези заседания по-късно Върховният съд ще се произнесе, че не отговарят на изискванията за справедлив съдебен процес.   В затвора е по-добре, отколкото в "дома за настаняване на чужденци” в Бусманци   Преди Бусманци Уинфред е осъден за подправяне на документи и получава няколкомесечна присъда, която излежава. Той твърди, че е невинен, но така или иначе, присъдата е влязла в сила и наказанието е изтърпяно. В затвора Уинфред преподава компютърно обучение на другите затворници.   Питам го къде му е било по-тежко: в затвора или в т.нар. "дом за настаняване на чужденци” в Бусманци?   "В затвора е по-добре - категоричен е Уинфред, - там има занимания за всеки. В Бусманци неизвестността те убива, а времето тече мъчително бавно, защото няма нищо за правене. В затвора има курсове за готвачи, за шивачи и ако човек иска, може да научи някакъв занаят. Например, ако искаш да научиш как се правят дограми за прозорци, има курсове. Въпросът е, че там си зает, работиш, имаш занимания. Аз преподавах компютърни умения на другите затворници. Освен това имаш присъда, знаеш за колко време си там и щом работиш, ти намаляват присъдата - два дни работа се водят за три излежани".   "В Бусманци никога не знаеш какво ще стане с теб. Идват понякога, вземат те в два и половина през нощта и като куче те натоварват на някакъв самолет. А че имаш близки, че имаш любим човек или дори дете в България, никой не го интересува. Не ги интересува и че имаш багаж навън, лични вещи, които са ценни за теб - неща, които си купувал или събирал с години - спомени, снимки, албуми, видеокасети и дискове. Едни момчета от Нигерия ги вдигнаха и ги натовариха посред нощ на самолета".   Допускам, че поне битовите условия в Бусманци са по-добри от тези в затвора.   "Не, не са – твърди Уинфред. - В затвора бяхме четирима души в една стая, в Бусманци сме по 25-30 човека в една стая. Представяте ли си какво е? И това не е всичко. Вратите в Бусманци ги заключват вечерта, а няма тоалетна и хората трябва да пикаят в бутилки. Оставете как мирише едно такова спално помещение, но това е унижение, това е страшен тормоз - и психически, и физически. Това е мъчение, което е непоносимо дори за няколко дни, а хората стоят там с месеци и години. А в затвора има тоалетна, има баня – и то вътре в килията".   "Аз не съм намерен на улицата".   "И защо е всичко това? - пита Уинфред. - Аз не съм намерен на улицата, не съм живял в гората, аз съм следвал тук, завършил съм тук, работил съм тук, живея в България от години, имам жилище, приятелката ми гарантира за мен. И сега всеки ден в 9 сутринта аз трябва да ходя да се подписвам в полицията. Знаете ли какво е това? Аз съм в ръцете на полицията. Човек не може да замине никъде, не може да отиде за няколко дни при приятели на гости".   Докога е тази мярка, питам с тайната надежда, че това безумие все пак има някакъв разумен краен срок.   "Без край, няма срок, завинаги - въздъхва Уинфред и добавя - Това е много тежко. Защо, когато човек има кой да гарантира за него, трябва да бъде подлаган на това унижение?"   Защо наистина?   Толкова ли е трудно въз основа на дипломата му от МЕИ, на многобройните удостоверения за временно пребиваване да му бъде издаден документ за самоличност, толкова ли е трудно България да даде гражданство на един човек, който от 30 години живее у нас, работил е, плащал е данъците си в продължение на години.   " Няма законова процедура – отговаря ми адвокат Валерия Иларева, която се опитва да облекчи съдбата на хора като Уинфред. - Има десетки хора като него, които не могат да бъдат депортирани, но попадат в законов вакуум, няма механизъм, който да регулира тяхното пребиваване у нас. Това са десетки хора, които са насила маргинализирани - нямат право да работят, лишени са от основни права – право на труд, здравно осигуряване, право на свободно придвижване и т.н."   "Аз съм добре – казва ми Уинфред, който като вярващ християнин приема целия абсурд като изпитание, - все пак имам къде да живея, но колко хора нямат къде да живеят, те са на улицата. Защо не им дадат документи, те са интелигентни момчета, могат да работят, да плащат данъци, да направят нещо за България?"   Валерия Иларева ми разказва за своите нелеки битки в съда с един наследен от близкото минало манталитет у мнозина български магистрати и държавни служители. Тя подава в съда всички документи, които доказват, че в случая на Уинфред става дума за човек, който отдавна живее в България, който е завършил висшето си образование у нас, към документите е прикрепена и декларация от приятелката му, с която живее на семейни начала, че е готова да стане негов гарант. Без изобщо да се съобрази с всичко това, на закрито заседание съдията отново, за трети пореден път, удължава престоя на Уинфред в Бусманци с още 6 месеца и дори не коментира подадените от адвоката му сведения.   "Бях много притеснена - казва ми Валерия Иларева, - чудех се как да съобщя тази новина на Уинфред. Ето, вече има адвокат, а въпреки това пак го оставиха в Бусманци. Но вместо аз да го утешавам, той започна да ме успокоява и окуражава, че ще се справим и че разбира, че обстоятелствата са такива и че му е ясно как се случват всичките тези бюрократични недоразумения".   Адвокат Валерия Иларева пуска молба до дирекция "Имиграция” да освободят Уинфред, тъй като има възможност за прилагане на по-лека мярка. Без изобщо да коментират мотивите й, оттам й отговарят, че има определение, което продължава с ново шестмесечие задържането.   Тогава тя обжалва пред Административния съд в София, но бюрократичният отговор на съдията гласи, че жалбата е неоснователна, тъй като не ставало дума за отказ, нито за наново издаден акт, а само за информация по вече издаден такъв. Младата адвокатка не се отказва и обжалва пред Върховния съд. И тогава Върховният съд произнася своето историческо решение, че това де факто е отказ и че лицето трябва да бъде освободено веднага, щом отпаднат условията на задържането, без да се чака да изтече срокът на задържането. Също така по това дело Върховният съд се произнася, че това служебно преразглеждане на всеки 6 месеца при закрити врата не отговаря на изискванията за справедлив съдебен процес, защото лицето няма ефективно средство да се защити.   И сега Уинфред е извън "дома” Бусманци, но България отказва да му признае правото на дом. Сега Уинфред е на свобода, но без да е свободен, защото всяка сутрин - в дъжд, пек и студ, трябва да отиде до полицията и да се подпише, че е налице – той, един човек, който според закона не се е родил, тъй като няма акт за раждане. Един човек, комуто законът признава единствено правото да няма права.   *Цитатите са от "Одисей from Багдад", Ерик Еманюел Шмит.

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010