Неграмотната нация е обречена да повтаря грешки

19 Ноември, 2011 - 08:12 - Вестник "Сега" - електронно издание

----
Магдалена Костова-Панайотова е хоноруван преподавател в СУ "Св. Кл. Охридски", редовен доцент (от 2006) и професор в ЮЗУ "Неофит Рилски" (от 2011). Автор е на няколко книги - "Между играта и откровението" (1995), "Животът, който ми се присъни (Поезията и прозата на Г. Иванов)" (2000), "Българската литературна класика", "Де-конструкция на канона. Руска неофициална лирика" (2003), "В полето на авангарда. Руската поезия: 50-90-те г. на ХХ век" (2006) и др. Главен редактор е на сп. "Езиков свят".
----
- Професор Панайотова, малко ми е странно да ви титуловам така, защото сте от най-младите професори в България... Пък и титлите като че девалвират в последно време. По този повод - какво мислите за скандала с доктор хонорис кауза - титлата, присъдена на Христо Стоичков?
- Титлата доктор хонорис кауза е почетно звание, което присъжда всеки университет не само за заслуги в областта на развитието на науката, образованието и културата, но понякога и като жест на добра воля по отношение на изтъкнати общественици и политици. Редом с Умберто Еко и Орхан Памук почетен доктор на Софийския университет е и Ким Хьонг-О, председателят на Националното събрание на Република Корея, например. Почетен доктор на Югозападния университет е Соломон Паси.
Ако фигура като Христо Стоичков, която безспорно има много заслуги за популярността на България зад граница, получаваше тази титла от Националната спортна академия, едва ли щеше да има недоволство. Докато заслугите на спортиста ни по отношение на такова утвърдено и неспортно учебно заведение като Пловдивския университет не са толкова видими за обществото. Може един спортист да е достоен човек и значима фигура, но въпросът за уместността на една титла е много важен, за да не звучи присъждането й за обществото като девалвация на и без това обезценените стойности.
- Не предизвиква ли тъкмо това обезценяване на стойностите скепсис в обществото, дори цинизъм? А в полето на културата дали тъкмо такива чувства не са в основата на авангарда? Графити, улични арт акции, екстравагантни изяви в интернет - как ще коментирате съвременния авангард у нас и по света?
- Това, че употребявате израза "съвременен авангард" е точно, защото за някои изследователи авангардът е историческо явление, той е архивиран, мъртъв. Повечето съвременни критици са на мнение, че има своеобразна цикличност на авангарда, че той е "нескончаемо начало", така твърдят В. Рабинович, Д. Шонеман...Авангардът не е само синоним на експеримента, на рязкото обновяване на изкуството, но и бунт срещу закостеняването му, срещу неговата музеефикация. Художествените графити, уличните атракции, екстравагантните пърформънси са част от стремежа на творците да отхвърлят културата, разбирана като готов продукт, да попречат на читателя или слушателя да потъне в своето доволство, да провокират. Затова и авангардното изкуство често скандализира.
- В Санкт Петербург например групата "Война" си позволи да нарисува огромен фалос на Литейния мост - ние имаме ли у нас подобни настроения сред младите?
- В Русия подобни акции са традиция. Още през 50-те години на 20 век студенти авангардисти кръщават в река Нева свои автопортрети, по-късно други изпълняват екстравагантни акции в метрото, изяждат показно стиховете си, изпращат мейл-арт и пр. И сега се организират фестивали на авангардното изкуство, излизат редица авангардни списания като "Футурум арт", "Дети Ра", "Другое полушарие" и др., които се радват на сериозно внимание от страна на критиката. И у нас има улични арт акции, макар мащабите да са други. Ето - боядисването на паметника на съветската армия - акция, която породи толкова дискусии.
- Вие лично как гледате на това?
- Играта, пародията и травестията са важни проявления на авангардното, така се профанират задължителните характеристики на "големия стил" с неговите високи цели, патетика, идеали. Привлекателна за авангардиста по принцип е играта с колективните митове и тяхното развенчаване. В това няма нищо страшно.
- Днешните български студенти сякаш по-рядко се устремяват към хуманитарни специалности. Има ли криза на хуманитарното знание като цяло?
- Кризата на хуманитарното знание е видима. Това е процес, характерен не само за България. Университетите масово трансформират класически хуманитарни специалности, за да се нагодят към търсенията на пазара в посока на прагматичното, иначе няма да имат студенти.
- А защо е така?
- Истината е, че към хуманитарните дисциплини никога не е имало огромен наплив. Мисленето на българина, пък и европееца като цяло, извежда на първо място прагматиката: за какво ще послужи това образование?
- Това не е ли съвсем естествено?
- Естествено е. Но не единствено. Хуманитарното познание е необходим фундамент, без който не може никое общество, защото именно знанията за езика и литературата, за миналото изграждат емоционалната интелигентност на човека, разширяват възможностите му за комуникация и творчество.
- Е, щом е световен процес, значи ние няма какво да направим, така ли?
- Причините за кризата са много и различни в света, но у нас положението е по-лошо. И е свързано със сериозното подценяване на труда на хуманитарните ни специалисти. Това демотивира младите хора, на които все по-често цялата обществена и медийна култура им внушава, че парите са цел, а не средство, че нямат нужда от института на националната памет.
- Затова ли толкова малко студенти след завършването си у нас работят по специалността си?
- Висшето образование се реформира и няма друг път освен този да бъде гъвкаво, съвременно и да отговаря на изискванията на потребителите. Но да не сгъстяваме черното - по световните класации българските университети са след първите 400, което е показателно. Иначе проблемите на висшето образование са и финансови, но и свързани с неумението за разработване на европейски проекти, с липсата на опит, с непрекъснатите реформи в образованието, които не са плод на дългосрочна стратегия. Рейтинговата класация на българските университети все пак опроверга някои данни на бизнеса, че университетите произвеждат некомпетентни висшисти.
- Вие имате трудове за значими творчески фигури... Как мислите, можем ли да говорим за известна маргинализация на т. нар. "творец" днес? Ето примерно фигурата на писателя в демократичното общество - той водач и лидер ли е, или неприспособим, маргинален чудак, нуждаещ се от социално подпомагане?
- Творецът винаги е някакъв вид чудак. Дори когато не е маргинал, той е по-малко или повече неприспособим. Българската литература познава творци водачи като Вазов, Пенчо Славейков, д-р Кръстев, но като че ли лидерската позиция днес е чужда на повечето български творци. Може би защото някои от тях, създавайки форми на некомерсиално изкуство, се чувстват притиснати в ъгъла от липсата на средства. А може би, защото нямат достатъчно самочувствие. Та водач или маргинал? - в крайна сметка въпрос на избор. А социалната подкрепа по отношение на хората на изкуството не бива да е вид акция, или милостинята, а част от целенасочена държавна политика. Обратното е национално самоубийство.
- Кои от нашите автори цените, бяхте близка с поета Иван Методиев, какъв човек беше той?
- Мисля, че Иван Методиев беше част от линията Вутимски - Далчев - Геров в нашата поезия. Той беше неформално учител по поезия поне за няколко души от моето поколение. Извън несретата си, той беше блестящ педагог, това му беше заложено. Спомням си колко жар хвърли за сп. "Нава" - издание, което излезе в два броя, но беше явление като концепция и философия.
- Страдаме ли от "подражателен синдром" в нашето арт съзидание?
- Високата култура по принцип гради нова извънезикова реалност; ниската култура е подражателна. Медиите в съюз с издатели и фондации днес "произвеждат" онова, което ще бъде възприето като съвременна класика, превръщайки понякога второстепенни автори в медийни звезди. Ще се подкрепя с Маркузе: случващото се днес не е "израждане" на висшата култура в масова, а по-скоро е изначално отхвърляне на тази култура от действителността. Защото високата култура по принцип влиза в противоречие със социалната реалност.
- Трябва ли държавата да преориентира приоритетите на финансиране, като "резне" от силовите министерства в полза за образованието и културата?
- Не мисля, че противопоставянето на едни министерства на други е градивна стратегия. По-важното е държавната политика към образованието и културата да не е "приоритетна" на думи, а да е ясна и целенасочена програма за тяхна подкрепа на всички нива. Защото една неграмотна нация, която не познава своя език и своето минало, няма бъдеще и е обречена да повтаря грешки.

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010