За политически любопитния потребител на новини няма по-скучен ден от утрото в деня на изборите. Накъдето и да насочиш поглед, виждаш писаните под индиго заглавия и констатации: „Изборният ден започна нормално”, „България избира…”. Постно, скучно, протоколно. Особено като контрастна прелюдия към експлозията от новини, която неизбежно предстои само часове по-късно след първите прогнозни резултати. Реших обаче да избера паузата между двете крайности , за да кажа, че имам неприятното усещане за нещо, което България вече е избрала. Без мен или по-точно: въпреки мен и подобните ми.
Мрачно до невероятност ми прозвуча репликата на един университетски преподавател по икономика в телевизионно предаване в навечерието на изборите, че неговите студенти не знаят кой е Джон Ленън. Обяснил им…Хапливо хипотетично той добави, че студентите (му) вероятно знаят еди коя си певачка (изразът е мой). Той назова конкретно име, което не смятам да го възпроизвеждам поради известно разминаване в гледните ни точки за представителността на алтернативата на Ленън.
Казвам „певачка” не случайно. Влагам умисъл, разбира се. Свързан е със спомена за онова време, когато Ленън, смятан иначе за ляв бунтар на Запад, макар и убит вече, беше жив символ на неосъзнатия антикомунизъм на едно поколение в социалистическа България, а най-западното нещо, познато от личен опит на повечето българи, особено в Западна България, беше Сърбия. Там имаше западни филми и западна музика по телевизията, поради което антените на половин България се протягаха в онази посока с настървението на увивно растение по посока на слънцето. Самата сръбска музика обаче беше символ на „пейзански” или „шофьорски” вкус, а сръбските певици бяха презрително наричани „певачки”.
Каква нелепа ирония! Днес европейска България е посетена от певачката Лепа Брена, която раздаде предизборни комплименти на „феноменалния” ни премиер Борисов, попя му на ухо, снима се с него, след което ощастливи и събралите се за зрелището български репортери, обирайки овациите и кръшния им смях с няколко трели от песента „Йовано, Йованке”. После ни поощри майчински с преценката, че с тази власт за първи България е на прав път. Е, прав й път…Сигурно ще взриви от възторг и най-добрата зала на Балканите ( както се изрази тя), в която не пропусна да рекламира своето предстоящо участие.
Опитайте се да споменете книгата си в нечия българска телевизионна информационна емисия и ще видите, че няма да мине – това се смята за нерегламентирано „продуктово позициониране”, за безплатна реклама, а такива „подаръци” на някакви си български писатели, не се полагат тук. За Лепа Брена обаче, толкова близка с всесилния ни премиер – може. Кой смее да изреже от репортажа комплимента й към въпросната зала, любим пример на самия премиер за успеха на собственото му управление, макар парите от бюджета за нея, както и самата идея за построяването й, да бяха задвижени от предишното правителство ( каквото и да беше то)!
Сега се замислете: дали днешните абсурди идват на празно място? Беше абсурдно Западът да ни се привижда чрез югославските му измерения, а бунтарството на младите българи срещу комунистическата диктатура да се изразява в изписване името на Джон, самият той бунтар срещу статуквото на Запад (макар и свалил гарда в това отношение в последните години от живота си) на стените на съветското консулство на Попа в София. Комунистическата пропаганда обичаше да използва образците на бунтарството в западната култура като доказателство за „загниващия капитализъм” и неговото отхвърляне от гражданите му, но не обичаше конкретно Ленън- виждаше им се прекалено рошав, невчесан и неуправляем, което пък го превърна в любимец на насила подстригваните от милицията, идеологически „правилно” вчесваните и всестранно контролираните български младежи. Това е миш-маш от абсурди, който в съвременна мутирала форма плюскаме и днес. Имаме си традиции и се придържаме към тях.
Насред деня за размисъл тези мисли оживяват от светлината, с която свети пътеводната ни управляваща звезда ГЕРБ. Абревиатурата на подобни граждани щеше да бъде оспорена по времето, когато Джон беше символ на свободата. Задължително вместо „граждани” щяхме да напишем „ селяни” (в смисъла, в който и днес се ругаем помежду си, когато искаме да изтъкнем нечия простотия). А кажеш ли „серб”, това вече си е руски език – ако схващате намека ми. Той може да бъде продължен и със сигурност не е грешка да бъде произнесен като „серп”. Липсва само „молот” ( т.е. „чук”), за да разшифроваме напълно посланието от миналото в днешните му измерения. Както виждате, не трудно: трябват ни само сърп и чук като ключ към разгадаване на ставащото в загадъчната ни славянска душа, преобърната отново на Изток в своето (западно)европейско развитие!
Share on Facebook

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010