Лидерите от ЕС предлагат различни мерки за временно стабилизиране на еврозоната, но те трябва да решат структурните проблеми. Еврооблигации. Европейски фонд за финансова стабилност (ЕФФС). Бюджетни икономии, наложени от Международния валутен фонд (МВФ). Европейски механизъм за стабилност (ЕМС). Европейски финансов министър. Толкова много ненадеждни идеи за спасяване на общата европейска валута се въртяха, докато натискът върху европейските ръководители да намерят решение на срещата си в неделя се засилваше.   Нещо необичайно - високопоставени американски политици също се включиха в дебата, като призоваха своите европейски колеги да проявят смелост и да използват политическите инструменти, до които самите те прибягнаха през 2008 година.   Част от предлаганите идеи наистина могат да охладят финансовите пазари за известно време. Колкото и твърдо и смислено да бъдат приложени тези мерки, те обаче могат да бъдат сравнени с лечение на пациент, който се нуждае от операция, с пенкилер и лейкопласт. Никоя от тези програми, заслужаващи уважение, няма да сложи край на проблемите на еврото. Това е така, защото сегашната криза до голяма степен е структурна, като е резултат от дефектния проект на самата единна валута и особено от погрешната идея, че една обща валутна политика може да работи без интеграция на останалите политики, а не само на фискалната. Както мнозина от нас прогнозираха, да вържете 17 коренно различни икономики във валутен съюз и да очаквате те да вървят в едно темпо е нелепо.   Нещо по-важно, конкурентоспособността на страните членки на еврозоната никога не се изравни. През последното десетилетие производителността в Германия се повиши с 9.4%, докато в Италия не се увеличи изобщо. Ето защо германската икономика нарасна през този период с близо 10%, докато италианската регистрира пренебрежим ръст. Нито една от основните идеи, предложени в отговор на кризата, няма да се заеме с тази критична разлика. Вземете, например, еврооблигациите. Създаването на дългови инструменти, подкрепени от всички 17 страни членки на еврозоната, може и да облекчи недостига на ликвидност, но няма да допринесе абсолютно с нищо за повишаване на италианската производителност.   Като се вглеждат в модела на САЩ, някои си въобразяват, че подражаването на Програмата за облекчаване на дълговите активи, която изигра толкова критично важна роля за решаването на американската финансова криза, може да помогне. Но това само е поредната програмата за осигуряване на ликвидност, а не средство за изравняване на конкурентоспособността. Нито пък един европейски колега на американския министър на финансите може да нареди на жителите на Южна Италия да работят толкова ефективно колкото германците.   Опитът на Съединените щати показва ясно, че споделянето на единна валута изисква нещо повече от обща централна банка и хазна, и дори от строги фискални правила. Регионалните различия са смекчени при модела на САЩ от склонността на американските работници да мигрират в отговор на промените на пазара на труда. Европейците не се местят толкова често в своите страни, да не говорим в други държави, като имамепредвид, че езиковите бариери все още съществуват на континента.   Фискалният режим на САЩ включва също "автоматични стабилизатори", които тихомълком пренасочват ресурси към по-нуждаещите се райони. В Европа такива програми са пренебрежително известни като "трансферни плащания" и макар да съществуват в ограничен вариант в бюджета на Европейския съюз (и в спасителните планове за Гърция и Ирландия), дори и намек за увеличаване на тяхната роля е политическо самоубийство в страни като Германия.   Като изключим тези характеристики, производителността в еврозоната със сигурност ще продължи да нараства с различни темпове, което ще води отново и отново до поява на натиск, усилван от наличието на обща валута. При условие че страните от Еврогрупата не могат да девалвират своя национална валута, единственият начин за тях изобщо да останат конкурентоспособни е да коригират заплатите - мярка, евфемистично известна в Европа като "вътрешна девалвация".   Точно това се случва в Гърция и Ирландия и е необходимо в Италия и може би в други държави. Тъй като нарастването на цената на труда в тези страни изпреварва необмислено това в Германия (където възнагражденията са коригирани в съответствие спроизводителността), сега е необходимо заплатите да бъдат намалени - труден процес, който предизвиква огромен социален и политически натиск.   При условие че предпазливите кредитори налагат по-високи цени на заемите за по-слабите държави, тези държави са изправени пред ново предизвикателство пред своята конкурентоспособност. За Италия плащането на близо три пъти по-високи лихви по облигациите в сравнение с Германия е още една пречка пред нейната и без това крехка икономика.   В Съединените щати по-голямата част от държавните кредити са взимани във Вашингтон, което намалява това несъответствие. Еврооблигациите могат да решат този проблем частично, но тяхното създаване ще изкуши по-слабите страни, които пренебрегваха на воля критиките към тяхв миналото, да изпаднат отново в самодоволство. След като е отишла толкова далеч с общата валута, Европа няма друг избор, освен да ускори своя път към пълна икономическа и политическа интеграция. Алтернативата да бъде направен опит за разглобяване на една десетилетна обща валутна система би била невъобразимо разрушителна. Голям брой валутни съюзи са се разпадали, но нито един от тях не е включвал толкова много държави с такава тежест и централна роля.   Може би, както е казал Чърчил за САЩ, участниците в проекта "евро" ще вземат правилното решение, едва след като изчерпят всички алтернативи. Това би бил злополучен сценарий. С по-честно признаване какво е необходимо, за да бъде направено така, че еврото да работи, 17-те "разбойници" могат да избегнат още неефективни идеи и така да спрат да залитат от една криза към друга. * Авторът е американски финансист и бивш съветник на министъра на финансите на САЩ.   По БТА

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010