Ако в българската политика имаше логика, огромният авторитет на Европа, европейското и дори на европейските институции, измерен от статистиката като безкрайно по-висок сред населението от този на българските им подобия, трябваше да се пренесе върху кандидатът за президент с европейската платформа Меглена Кунева. Но седмица преди изборите забелязваме друго…
Европейското е взето на въоръжение от управляващите, които си поискаха и получиха изнесено заседание на най-голямата европейска партия, Европейската народна ( ЕНП) в София. Както се изразиха от Медиапул, превърнаха го в предизборно събрание.
Колкото и силни да се нагласите в полза на Европа и европейското тук, което се подразбира като автоматично приобщаване към жизнения стандарт на по-богатите европейци, то никога не е печелело избори у нас. Тук , без да е обявено и измерено по същия начин, печели проруското. Кандидатът на БСП Ивайло Калфин го демонстрира, като включи страховете на Русия от отскубването на България от руския натиск с лозунгите си против добива на газ, чието съществуване в България дори не е доказано и няма как да сбъдне страховете на петата колона за повишена българска независимост от Москва в рамките на още поне два президентски мандата на видни „енергетици” от сорта на Първанов и Калфин.
Проруското печели тук по парадоксален начин дори и чрез европейски изглеждащият, говорещият и действащият в рамките на изпълнителната власт Росен Плевнелиев- единственият, който в зората на управлението на ГЕРБ изрече фраза „България няма да е помете троянският кон на Русия”. От тогава до днес обаче,вече като кандидат за президент, Плевнелиев рязко смекчи тази формулировка и вече почти мина в другата крайност с изявлението си, че България „никога” няма да води политика срещу Русия. Звучи дипломатично, балансирано, мъдро дори- кой ненормалник в света иска да води политика против най-богатия снабдител с природни ресурси, тежко въоръжен с ядрено оръжие от времето на СССР и винаги готов на бой срещу малки и големи, истински, и въображаеми врагове. Особено срещу малки такива напоследък- като малката православна Грузия. Всеки се опитва са приласкае, да не обиди извънредно честолюбивата, ранената тежко по темата за собственото величие огромна и все така допотопна спрямо развития свят, но все така опасна Русия. Макар дори на Германия да й писна да котка мечката и след обявяването на арогантното завръщане на Путин в Кремъл вече нервно обмисля противодействие, сред които е вече задействаната процедура по противодействие на руския икономически шантаж чрез един от основните й инструменти „Газпром”.
България обаче не е „всеки”. Тя е доказано употребявана като бърсалка за руските интереси в региона и Европа. И от тази позиция да застанеш предварително в партер на изтривалката, без да си запазиш достойното право на реципрочност в отношенията ( отстъпвайки рязко след изявлението за отказа от ролята на троянския кон), е невидима за мнозина, но голяма победа на проруското в България. Отново и отново…
Концентрирането на извънредно много власт и симптомите за повторение на руския синдром тук с предсказуемите заменки по върховете на властта в угода на един единствен властник, също говорят за пълзящия рускоподобен модел в българската политика- толкова, колкото и системата на фаворизирането на олигархията според нейната приближеност до „бащицата”.
Как тогава да изтълкуваме „европейския десант” , който изглежда като откровена подкрепа тъкмо за този съществуващ и сега, но заплашващ да се развие и задълбочи рускоподобен модел на управление на България? Няма как иначе, освен като циничен прагматизъм за сметка на един народ, за който смятат, че сам си е виновен за това какви са му управниците. Самите европейци, особено от маята на ЕНП, не биха допуснали на върха на държавата си всичко това не за друго, а защото просто избирателите им не биха подкрепили това изкривяване на демокрацията. От висотата на тази невъзможност на практика ни казват, че правят за нас възможното: подкрепят по-малкото зло. Дали е така обаче? Ако принципите бяха важни за тях, защо не подкрепиха европейския проект за президент на България в лицето на Кунева? Ясно защо: искат да заложат на най-вероятния победител, а не на нещо, което не се припознава тук като печалба за родината, което комай е прекалено европейско като за нас- изисква усилия, напъване, зор. Докато живуркането без господство на закона по руски образец е уютно, познато и ласкаво поощрявано от руския зле прикрит неоколониализъм тук.Тази оферта се радва в България на широка, макар и не винаги осъзната подкрепа по линия на „по-малкото съпротивление” срещу несгодите на живота, заплашващи уплашения колективистичен дух на приучения към него 45 години българин от НРБ .
Ако трябва да отсеем зърното от плявата ( това не е заиграване с „Плевнелиев”, да не ми се обиди), прогнозите за изхода от изборите в полза на статуквото на практика вещаят косвена, добре опакована в целофан победа на Путин над Запада на българската шахматна дъска, на която ни е отредена ролята на пешката. Това, че в тази констатация тук се римуват „прагматизъм” с „цинизъм”, от гледна точка на световната история не е събитие. То е продължение на събитията в т.н. „голяма политика”, на които ние сме пасивни участници.
В държава, в която е възможно да се отглежда от самата държава настроение в полза на друга държава като образец на патриотизъм, това е по-скоро закономерност. И понеже става дума за „европейски десант” в София преди изборите, спомнете си за руския десант на президента Първанов, бившия премиер Станишев и кандидата им за президент Калфин на най-големия предизборен митинг, състоял се още през септември край язовир „Копринка”- русофилския събор с участието на хиляди избиратели ( никой няма да събере повече в рамките на официално обявената кампания за изборите). На онзи митинг Калфин обобщи с отровения цинизъм, присъщ на неговата партия на русолюбието: „Който обича Русия, обича България”. Кратко, ясно и безпардонно казано за това кой и какво е най-важно за тези другари и другарки! Самият Калфин може и да не се възцари лично на президентския престол, но провъзгласеният от него принцип край изкуствения водоем си остава естествено продължение на статуквото, приложено с други лица и същите средства, превръщащо България в нещо като руски вилает в ЕС.
Share on Facebook

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010