Годината, в която гражданите губят доверие в правителствата

7 Август, 2011 - 16:53 - Klassa.bg Rss - всички новини

Както пише Толстой, „всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему“.
Когато обаче става въпрос за страни, особено напоследък, нещастните имат доста допирни точки в нещастието си. От Фукушима до Атина и от Вашингтон до Вънчжоу в Китай колективният рефрен е, че правителството не си върши работата.
„2011-а ще бъде годината, в която гражданите ще загубят доверието в правителствата си“, казва Ричард Еделман, президент и главен изпълнителен директор на Edelman, най-голямата независима компания за връзки с обществеността в света.
За изминалото десетилетие Edelman е провела глобално проучване за това, в кои институции гражданите имат доверие и кои са изпаднали в немилост. През 2010 г. злодеите бяха в частния сектор – от BP до Toyota и Goldman Sachs, корпорациите и техните изпълнителни директори се държаха непростимо зле.
Тази година обаче Еделман твърди, че вече губим доверие в държавата: „От суверенната дългова криза в Европа до отговора на властите на земетресението в Япония, катастрофата с високоскоростния влак в Китай и драмата с тавана на американския държавен дълг, хората по света започват да губят доверие в своите правителства.“ Дори Арабската пролет беше екстремен израз на същия срив в доверието на хората към онези, които ги управляват.
Паралелите обаче свършват дотук. Около кухненските маси, във Фейсбук и по кафенетата много от нас, на много места, говорят как копнеят да изритат злодеите. Но реакциите на този гневен импулс са много различни. И един от въпросите, които занимават света днес, е кога и как личният ни гняв може да се трансформира в публични действия и под каква форма трябва да се излее.
Един възможен отговор ни предлага българският политолог Иван Кръстев, който изследва устойчивостта на авторитарните режими през 21-ви век. За да разбере как тези режими продължават да господстват и как се трансформират, Кръстев се обръща към теорията на икономиста Албърт Хиршман, роден в Берлин през 1915 г. и един от великите мислители на Америка.Две възможни реакции
Пред 1970 г. Хиршман, който тогава преподава в Харвардския университет, публикува наблюденията си върху начина, по който хората реагират на падението на фирми, организации и държави. Според него възможните реакции са две. Първата е бягство – спират да пазаруват в магазина, напускат работа, емигрират от страната, а втората е гласността – говорят с мениджъра, оплакват се на шефа или се присъединяват към опозицията.
За Кръстев тази динамика между бягството и протеста е ключът към разбирането на т.нар. от него перверзна (парадоксална) стабилност на Владимир Путин на кормилото на Русия. Според Кръстев въпреки цялата ритуална показност на „мачизма“ Путиновата версия на авторитаризма е „вегетарианска“.
„Истината е, че повечето руснаци днес са по-свободни, отколкото когато и да било в историята си“, пише Кръстев в есе, публикувано тази пролет. Той обаче твърди, че именно този „удобен за потребителя“ характер на авторитаризма на Путин носи стабилност на Русия. Именно поради това сравнително пропускливата диктатура в Русия успешно окуражава хората, които най-силно не харесват режима и които са с най-сериозен капацитет да му се противопоставят, да напуснат страната. Те избират бягството пред протеста и резултатът е смъртта на политическата опозиция: „Напускането на страната, в която живеят, е по-лесно от опитите да бъде реформирана.“
Затова и днес китайците намират малко достойни за имитация неща в Русия. В това число и степента на авторитаризъм: китайският вариант е по-суровият, при който дисидентите се хвърлят в затвора, а не се насърчават да напуснат страната. Китай налага цензура на интернет, вместо да остави интелигенцията свободна, но да я пренебрегва.
Възгледите на Кръстев предлагат една противоестествена възможност, а именно, че по-хлабавият авторитарен режим на Путин, макар да не налага толкова ефективно управление, както по-строгата китайска версия, може всъщност да се окаже по-издръжлив. Неотдавнашните изблици на обществен гняв в Китай след катастрофата на високоскоростния влак са един от първите сигнали за засилването на броженията.
Хиршман създава теорията си за бягството и протеста в Съединените щати и според нея бягството е придобило „необичайно привилегирован статут в американската политическа традиция“. Това отчасти се дължи на факта, че населението на Съединените щати се състои от хора, които са напуснали страните си и от техните наследници – емигранти, които са избрали да напуснат родината си, вместо да я реформират. Това се дължи и на факта, че през голяма част от американската история е било възможно човек да напусне в рамките на самата страна, докато границата на населените райони в САЩ постоянно се е измествала все по на запад.
За американците това вътрешно бягство вече е невъзможно. Каквото и да си мислите за политическата програма на движението „Чаено парти“ или за неговите богати поддръжници и медиите, които също го подкрепят, в основата си то е пламенно движение, тръгнало от самия гневен и ангажиран с проблемите на страната си народ, който е избрал гласността пред напускането или апатията.Американски импулс
Но когато се заслушате в това, което искат тези хора, ще решите, че Хиршман въпреки всичко е бил прав, че американците обичат да бягат. Ангажираните граждани от движението „Чаено парти“ не се опитват да реформират правителството, а по-скоро да се отърват от него, т.е. да прибегнат до единствената форма на бягство, когато вече няма къде по на запад да отидат и когато вече живеят в най-хубавата страна на света.
В този импулс има нещо особено американско, което и Хиршман е усетил. Но то може би се корени и в теорията за това, как да се реформира правителство, която през последните десетилетия беше популярна и на двата бряга на Атлантическия океан. Това е идеята, че създаването на конкурентоспособни, управлявани от частния сектор, алтернативи на публичния сектор е добър начин да се принуди държавата да подобри функционирането си. Движението на независимите обществени училища в Съединените щати е един такъв пример. Подкрепата на премиера на Великобритания Дейвид Камерън за програмата „Голямо общество“ е друг пример.
Двадесет и първи век е епохата на масовите пътувания, отворените граници, мигновената комуникация и богатия гражданин потребител. Руските олигарси не са единствените, които могат да си тръгнат – много от нас също могат. Не е чудно, че все по-често се съмняваме в своите правителства. Но в тази епоха на бягство има ли голям шанс да ги реформираме?

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010