Думите са отпреди парите

22 Май, 2010 - 07:12 - Вестник "Сега" - електронно издание

----
Георги Господинов е автор на няколко стихосбирки, на разкази, пиеси, литературни изследвания и сценарии, а романът му "Естествен роман" е преведен на повече от десет езика. Лауреат е на много престижни награди в страната и чужбина. Редактор е в "Литературен вестник", доктор по нова българска литература към Института за литература, БАН. Съвсем скоро предстои излизането на книга, направена съвместно с Никола Тороманов-Фичо - арт комикси със заглавие "Вечната муха". Премиерата е на 27 май в "Склада".
-----
- В словото си на Лайпцигския панаир на книгата правите паралел между икономика и литература през призмата на кризата. Кажете нещо повече.
- Организаторите на панаира бяха поканили шестима писатели от различни точки на Европа да представят свой текст по темата "Криза! Каква криза?". Избрах да говоря за невидимите кризи, които стоят зад видимата финансова криза днес. И за това, че литературата има право и основание да се занимава с тях. Най-малко по две причини. Първо, защото думите са отпреди парите. И после, защото рано или късно всичко се превръща в литература. Поредната криза също.
- А можем ли да говорим за криза в литературата, респективно културата?
- Можем, разбира се, и в това няма нищо страшно, правили сме го много пъти. Толкова пъти сме обявявали кризите и смъртта на литературата. А тя като Радичковата лисица само се преструва на умряла. На лисица и на литература вяра да нямаш. Може и от собствената си смърт да направи роман. Или от смъртта на романа. Така или иначе ние непрекъснато преминаваме от една криза в друга, това е нещо, което ще ни се случва все по-често. Такава е цената.
- Значи ни съпътства?
- Казано направо, не мисля, че днес литературата и културата са в някаква драматична криза, различна от предишни такива. По-скоро е в известна ремисия, ако се придържаме към медицинската терминология. Временно са изчезнали симптомите на криза, пациентът е спокоен, но и не е произвел кой знае какви големи литературни събития в последните няколко години. Или ние вече сме забравили да преживяваме литературата като събитие. И прехвърляме собствената си неспособност и хилавост върху гърба на литературата. Можем да помислим върху това.
- Автор сте на пиесата "Апокалипсисът идва в 6 вечерта", номинирана за "Аскеер"... Идеята за апокалипсиса като като част от бита ни не е ли твърде надценяваща възможностите на съвременния човек за истински трагизъм?
- Тъкмо за това става дума в пиесата. За неизречения трагизъм на всекидневието. За трагизма на неизричането, на скритото, потуленото. Трагедиите на съвременния човек не са станали по-малки от тези на човека през античността, да речем. Смалил се е начинът, по който ги преживяваме. Героичното измерение на живота, за което говорят философите, днес е отишло на кино, а филмът се е оказал боза или непосилно лек, както биха казали писатели като Кундера. Изгубили сме важни инструменти за преживяване и тълкуване. Един от тях е литературата. Самоосвободили сме се от неща като размишлението, любопитството и съчувствието към другия, от бавното като нагласа, от чувствителността, сантимента, ако щете, колебанието. Всяка господстваща днес телесно-визуална култура и начин на живот ще да изхвърлят първо току-що изброеното. За много хора това е излишният баласт, това са ценностите на неуспелите, на тези от страната на губещите. От тази страна най-често стои добрата литература. Защото "апокалипсисът е много лична работа". Човек рано или късно по едни или други пътища винаги стига до усещането си за трагизъм. И тогава трябва да се говори, да се разкажем. Да има някой, който да ни утеши и придаде смисъл на безсмисленото. Тук културата и в частност литературата могат да свършат това. Историите в "Апокалипсиса..." са разказани от едни хора, които са застанали на ръба на бездната, в най-важната минута. Минутата преди. И знаят, че там се застава всеки ден.
- В какво е големият драматизъм на нашето време, в липсата на разбиране ли?
- В това, че не знаем как да изговорим този драматизъм, какво да правим с него. В няколко въвеждащи думи към пиесата се опитах да кажа, че в липсата на драматургия е същинският ужас на живота, същината на драмата. Ако все още вярвахме, че има някой, който пише пиесата, за всички нас щеше да е лесно. Но ако никъде не е писано за нас, ако никой не ни пише, ако никой не ни наблюдава? Не знам кой страх е по-голям. Ужасът, че някой винаги те наблюдава, или ужасното откритие, че никой не те гледа. Затова в самата пиеса сложих и два такива монолога - на Наблюдавания и на Незабелязания.
- Често се занимавате с проекти, осмислящи прехода "тоталитаризъм - демокрация". Те не намират ли по-голям отзвук навън, отколкото у нас?
- Не. Ако говорим за "Аз живях социализма" и "Инвентарна книга на социализма", те са малки, частни проекти, насочени тъкмо към българския контекст. И точно тук имат смисъл. Правили сме ги с идеята да отключат едно особено мълчание за миналото. Мога да кажа спокойно, че след тези два проекта много повече хора се осмелиха да разкажат личния си опит, личните си истории от живота по време на социализъм. Тези проекти, макар че проект е твърде голяма дума за тях, имаха и продължават да имат добър отзвук тук, у нас.
- Как се оправя писателят във времена, в които обществото предпочита картинките, визията много повече от четивото?
- Литературата е бавна медия. В това е и нейното предимство. В бавността има траене. Смисълът, който четивото излъчва, трае по-дълго. И заради усилието, което си вложил да извлечеш този смисъл. В лайпцигското си есе твърдях, че литературата има страхотно бъдеще точно сега. Ако приемем, че пребиваваме в една буквална и метафорична криза на енергийните източници, което е очевидно, то литературата може да се окаже този необходим алтернативен източник на енергия, на смисъл. Костенурката на книгата винаги ще е изпревалила с малко бързоногия Ахил на подвижните картинки, както е в апорията на Зенон. Най-малко защото има една исторически натрупана преднина.
- Бихте ли искали дъщеря ви да се занимава с писана словесност, или ще сте доволен, ако тя е доволна от избора си, примерно учителка по физическо възпитание?
- Нейната словесност още е само устна, така че ми се струва доста рано. Не бих се намесил, а и тя още отсега си прави, каквото е решила, така че едва ли ще ме послуша, истински Козирог. Засега гледам скришом, че книгите са й любими предмети, прави се, че чете, бърчи вежди, после иска тетрадки и "пише". То какво хубаво да види от родителите си? Ще има да тегли. (Смее се.)
- Нашата страна - тя виновна ли е за положението си? Или е само жертва на исторически обстоятелства?
- Да си жертва понякога е най-лесният избор. Не се иска много усилие, траеш, търпиш и събираш стотинките на чуждото съчувствие. Не само нашата държава го практикува, но ние като че ли сме особено усърдни в това. Отговорът както винаги е сложен и смесен. Може би най-ясно ще бъде, ако кажем, че сме жертва на самите себе си. С други думи - на лични обстоятелства. Да не виним историята като нещо страшно и чуждо на нас, защото така се вадим пред (историческите) скоби. Претенция, колкото самозачеркваща, толкова и свръхвисокомерна.
- Вашият докторат по литература излезе под заглавие "Поезия и медия", редактор сте в "Литературен вестник", колумнист... Какво бихте казали за поведението на медиите по време на криза?
- Преди повече от пет години, когато правех дисертацията си към Института за литература, кризата още спеше под камък. Пък и мен ме интересуваха тогава медиите на 30-те и 40-те години от ХХ век. Но темата за медиите днес ми е близка. Вижда се с просто око, че първата жертва на кризата днес станаха анализите, публицистиката, разследващата журналистика, културата... Тъкмо онова, от което всяка публичност се нуждае, особено по време на криза. Намирам го за стратегическа грешка, за ход без хоризонт.
- Вие сте сред най-успешните ни автори в чужбина. Има ли шанс България да направи сериозно впечатление навън с литература, кино, музика?
- Нека отговоря само за литературата. Тук нещата са доста индивидуални. И често се случват въпреки държавата. България няма да ми напише книгите, няма да накара никой издател навън да ги издаде. Защото тези неща не стават така. Може преди така да са ставали, не знам. Никой няма да те публикува насила навън, нито ще напише ревю за книгата ти и пр. Дори някой предварително да ти я е превел. Опитът с конкурса на г-н Вик го показа. Така не става. Шансът, може да звучи идеалистически, да ни забележи Европа, светът и пр. е само един - да си напишем европейските и световните книги.

Гласувахте: None
Всички права върху материалите от този сайт принадлежат на съответните автори. FC 2010